Дмитрий Глуховски
Граничен пост (92)

5.

— За какво ти е това?! Какво ги насъскваш?! Защо?!

— Защо? Защо питаш?

Отец Данил отблъсква от себе си Егор с ръце, после и с крака. Сядат един срещу друг на пода, дишайки тежко.

— За какво ти е този идиотски влак?

— Влакът? Влакът, момче, трябва да отиде в Москва.

— Защо?! Какво има в него?!

— В него има хора, такива като онези двамата. Такива като онези, които си видял на брега. Обсебени.

— Защо?!

Егор скача, отец Данил също се изправя. Егор пристъпва към него, онзи също прави крачка — назад от Егор. А после се хвърля напред, удря го с рамо и го отблъсква от коридора. Егор, плъзгайки се на паркета — същия такъв паркет, както във всички комунални квартири — се хвърля към вратата, за да отреже пътя на отец Данил, но онзи вместо това с един скок влита в стаята — мястото в изолатора, където е неговата спалня.

Егор млати по вратата.

— Жорка! Отваряй, гадино!

На стълбището има викове, суматоха, но никой не идва към вратата. Тогава Егор пристъпва в стаята на попа. Онзи стои до прозореца, раменете му се движат нагоре-надолу, никак не може да успокои дишането си.

— За какво ти е да пропуснем този влак?! Какво, тях ще ги излекуват ли там, в Москва?!

— Да ги излекуват?! Неее!

Отец Данил размахва пръст.

— Няма да ги излекуват там. Ние се опитахме да ги лекуваме. В нашата обител. Опитахме се да усмиряваме обсебените. Да умъртвяваме плътта им. Да ги заговаряме. Да прогоним бесовете. Да ги предпазим от грехове. И така, просто… В тишина, в покой. Не. Нищо. Могат да се укротят, известно време да останат тихи, а после отново. Щом човек веднъж е овладян от бесовете, то това е завинаги. До самия край.

Егор започва да трепери. Косите на тила му се изправят. Ако не беше видял с очите си тези хора в реката… Тези хора на моста… Та те не са бягали от нещо, осъзнава изведнъж той. Те са бягали към нещо. Не отнякъде, а донякъде. Дотук. На този бряг. На Поста. Мъже. Жени. Деца. И само реката не ги е пуснала. Покосила ги е и ги е уморила.

Стои като вцепенен.

— А тогава какво? Защо?! Защо са тук?!

Попът гледа Егор изпитателно. Кима. И изговаря — монотонно, приглушено, без да набляга на никоя дума и на никоя сричка:

— Защо? За да изядат тази ваша Москва. За да няма повече никаква Москва. Като огнената сяра, изсипала се върху Содом и Гомора заради огромните грехове на тези градове. Наказание на този проклет град за всичкото зло, което е донесъл на света. Наказание.