Дмитрий Глуховски
Граничен пост (16)

5.

За вечерята Егор сяда отляво на Полкан, а атаманът се настанява право срещу него. Кригов е весел, щедро се смее на Полкановите недодялани шеги, постоянно става, за да произнася тостове — и всички те са за Негово Височество императора, да е жив и здрав, за Отечеството, да се възроди по-бързо, и още за това враговете да си получат заслуженото.

Представят на всички новодошлият поп и атаманът го настанява от дясната си страна.

Срещу него сяда Егоровата майка и го изяжда с поглед. Все иска да го пита нещо, но сякаш се стеснява: за да разбере отец Данил думите й, трябва да му се повторят сто пъти на висок глас и тя не се решава да направи това пред хората.

Той също я поглежда — така, както и всички останали, изумено и възторжено. Той не чува всеобщото веселие, но го вижда — и смеха, и тостовете, и одобрителния казашки хор, и широките войнишки усмивки.

Всички в армията на атамана изглеждат също толкова юначни и добре тренирани като него самия.

И всеки път, преди да заговори, Кригов намира с поглед седналата през два стола Мишел, вместо да се обръща към Полкан.

А Мишел понякога гледа в чинията си, понякога в дядо си, а понякога среща и погледа на Кригов. Егор всеки път вижда този поглед и го запомня: него тя никога не е гледала така.

На Егор му се иска някак да уязви този самодоволен чичко. И без да е поканен, се намесва в разговора му с Полкан. Пита атамана:

— Е, как е там Москва. Стои си?

Кригов изненадано го поглежда: явно си е мислел, че на Егор езикът му е отрязан. После се усмихва снизходително на момчето и му отговаря, а заедно с това се обръща и към всички присъстващи:

— Не само, че си стои! Разхубавява се от ден на ден! Най-накрая въведоха ред, на „Садовое кольцо“ даже заработи уличното осветление! Можеш да се разхождаш, ако щеш денем, ако щеш нощем — патрулите са денонощни, наши, казашки. Пълна безопасност. Възстановиха медицинската помощ, Пироговска болница работи. Това не е ли ваш роднина, Сергей Петрович, ха-ха? Лекуват всичко — и туберкулоза, и сифилис, с извинение към присъстващите дами. И изобщо — възстановяваме града. Във вътрешността на „Бульварное“ почти всичко е остъклено. И сега боядисват. Приведоха църквите в ред, във всеки храм се изпълняват служби, вечер такова звънене на камбани е, че душата пее. Чистота! Във всяко отношение! В града работят ресторанти, вече има танци. Москва процъфтява! С една дума — столица!

Мишел не пропуска нито дума от тази реч. Престанала е да си отвлича вниманието, сега гледа само в атамана. А онзи, за беда, усеща. И продължава да хвали своята шибана Москва, продължава! Егор вече сто пъти е съжалил, че е попитал, но на Кригов сега не може да му се затвори устата.

Попът даже малко се отдръпва, за да вижда добре устните на атамана, и следи Кригов внимателно и дори с възторг, макар понякога да се мръщи — навярно не разбира всичко.

Атаманът се изправя с чаша в ръка.

— В славно време ни се падна да живеем, братя! Велики дела ни предстоят! Аз още бях дете, когато великата ни държава беше цяла. Но помня всичко. Помня проспектите, запълнени с хора и коли, помня белите скоростни влакове от Москва до Петербург, до Казан, до Нижни Новгород. Помня Шереметиево със стотици самолети, синьо-сребристи! Помня парадите на нашата страховита военна техника на „Тверски“! Аз седях на раменете на баща ми, той ме повдигаше, за да виждам по-добре, макар че краката ми вече висяха до кръста му… И ето че запомних. Колко много изгубихме, братя! Заради чужди предателства и заговори, заради нашето собствено добродушие и просто по случайност. Русия беше най-великата страна на света… Ех! Но знаете ли какво? Ще ви кажа. Времето, когато висяхме на раменете на бащите ни, приключи. Което нашите родители изпуснаха, трябва да си го вземем. Искате ли това? А?!

— Да! Да!!!

Останалите казаци скачат от местата си, крещят един през друг. Полкан също мърмори нещо одобрително, макар очите му да блестят тъжно. Попът се прекръства и затваря очи.

Егор поглежда към Мишел. Но тя не усеща погледа му.

Той зачовърква с вилицата си щедро нахвърляното в чинията по случай идването на тези гадове месо. Не са останали консерви за много дълго време, трябва да се яде до пръсване.

Но не му се яде.

Да си го вземат по-скоро този тип и да се връщат в Москва.

И в този момент се разнася грохот — попът е изгубил съзнание и се е строполил от стола на пода.