Дмитрий Глуховски
Граничен пост (69)

5.

Егор усеща веднага, че за тази седмица нещо на Поста се е променило. Сякаш го е нямало не седмица, а година — такива са промените. В двора — патрул в пълно снаряжение. Портата заключена. На покривите на комуналните блокове от времето на Хрушчов — тъмни човешки фигурки с клечки оръжия. И глъчката на двора — женското кудкудякане, детските вопли и ругатните от работилниците — е сведена до нула. Хората си говорят тихо, сякаш се боят някой да не ги чуе или да не подплашат някого с гласовете си… Или обратното — да не привлекат някого.

Разговарят едва чуто и много съсредоточено… Чакат нещо.

Егор се спуска по стъпалата, държейки се за перилата, пристъпва по двора, като се подпира на стената. Никой не откликва на леката му усмивка, макар че му кимат одобрително: браво, че не си умрял. Но никой не бърза да го разпитва за приключенията му на моста — и се оказва, че нито е станал герой, нито е низвергнат. Тук се е случило нещо толкова голямо през тази седмица, че е затъмнило неговия идиотски шпионски подвиг.

Прозорците на изолатора са затворени и пусти, но под тях на пейката дежурят Серафима и Льонка Пияницата, а с тях още и Рижата Ленка. Чакат нещо. Всички изглеждат много измъчени, отслабнали — сякаш и те като Егор нищо не са яли, цяла седмица са били в състояние на кома.

Егор отначало мисли да разпита за всичко Льонка, но после му прилошава при мисълта за последния им разговор и вместо това се насочва към караулката на портата. Там със сигурност ще има с кого да обсъди всички дела.

В самата караулка, където мъжете винаги са играели с омазани карти, ругаейки, е настъпила тишина. Зад ученическия чин, който им служи за маса, седи Антончик и чете някаква джобна книжка с прозрачни страници от цигарена хартия. Егор надява усмивка.

— Здрасти! К’во четем?

Усмивката му е възголяма и се смъква, трудно се задържа върху измореното лице. Антончик вдига поглед, познава Егор и го поздравява:

— О! Оживял си! Е, слава богу!

Той поглежда книжката си и я прибира в джоба. На кожената подвързия като че ли е залепен златен кръст; а може и да му се е сторило.

— Ами така… Тук… Повишаваме грамотността.

Егор решава да не нахалства; какво значение има в края на краищата?

— Е, какви са новините? Какво съм пропуснал?

Антончик се върти, въпросът в очите му се сменя с напрежение.

— За Цигал знаеш ли?

— Не, какво за него?

— За Цигал и Колка?

Егор се озъбва.

— Охо! Цигал най-накрая е излязъл на светло, така ли? Кога ще е сватбата? За Цигал винаги съм подозирал, твърде сладък е. А Колка? Това кой Колка? Куцият или Колцов?

— Колцов.

— Така, и те какво?

— Умряха.

Егор млъква. Усмивката му се сменя със спазъм, който продължава толкова дълго, че започва да го боли.

— В какъв смисъл?

— Ами така.

— Какво значи „умряха“. От какво „умряха“? Чакай, това наистина ли?

— Наистина бе. Наистина, мамка му.

— И как?

— Дявол знае как. В стаята на Колцов. Намериха ги.

Антончик кой знае защо, крие погледа си. Върти се. Търси думи. Егор се старае да повярва в това, че Колцов, с когото току-що се бяха били, с когото като че ли се беше помирил в Шанхай, по някакъв начин е взел, та умрял.

— Чакай… А… Кога е погребението? Или се майтапиш?

— Имаше вече погребение. Всичко имаше. И опело, и погребение.

— Охо.

— Ами да… Този, отец Данил, каза, че трябва по-скоро. Да не се бавим. И така не беше ясно колко са пролежали… Когато ги намериха, веднага ги погребаха, в същия ден.

— Колко са пролежали в смисъл?

— Ами така. Колцов имаше почивен ден, а Цигал, знаеш, той не се показва много-много. Не ги е имало ден, може би два — никой не ги е търсил. Те нали са заедно през повечето време. И накратко… Нито единият, нито другият. После някой отишъл при Колцов в работилницата… Там заключено. Отвътре. Така че изкъртили вратата… Е, и вътре, общо взето… Всичко в кръв… Накратко, на опелото и двамата бяха с покрити глави. Траверса казва: каша вместо лица и тук-таме ръце и крака… Лежат един до друг… С две думи: дявол знае. Ако не беше заключено отвътре, ние всички, естествено, тук щяхме да сме в параноя… Но като че ли именно отвътре.

Егор поклаща натежалата си глава, вглежда се в Антончик — дали не го будалка? Не, нима с такива неща се шегува човек?

— Гадост.

— Пълна.

Антончик вади парче от вестник, изстъргва от джобовете си зрънца тютюн за няколко дърпания.

— И… Един вид са се убили един друг? Или единият е убил другия и после се е самоубил, така ли? И никой не е чул нищо?

Антончик свива рамене.

— Ами такова нещо, двама души да се избиват до смърт — такова определено никой не е чул.

— Може би тогава… Може би някой тях все пак… Двамата?

— Кой? Кой при нас може да направи такова нещо? А и ключалката…

Егор никак не може да смели всичко.

— Та те са приятелчета! Как ще си посегнат един на друг?

— Ами ето. Отец Данил казва, че са се предали на Сатаната. Труповете били обсад… обсебени от Сатаната и изпълнявали волята му. Заради някакви греховни страсти. Нещо от този род.

— Мамка му, верно ли? И всички са му се вързали?

Антончик го поглежда изпод вежди.

— Слушай, умник. А какви други варианти има?