Дмитрий Глуховски
Граничен пост (20)

9.

Полкан вика Кригов в кабинета си, за да продължат разговора си на четири очи. Палят цигари. Полкан изпуска лютив дим и пита през него, присвил очи:

— Смело беше, че го взехте с нас на вечеря, Александър Евгениевич, разбира се… Струваше ли си да го мъкнем? Вижте какъв крехък се оказа…

— Ами знаете… Някак ми се стори, че се е съвзел. Искаше ми се, знаете, да проявя добра воля.

— И все пак… Аз бих го подържал още в карантина, бих го поразпитал… Преди да го пусна сред хората. Че кой знае?

Атаманът повдига вежда.

— А какво, вие някакви съмнения относно него ли имате? Не си пасва нещо от онова, което разказа за другия бряг?

— Ами… Как да ви обясня?

Атаманът повдига и другата вежда.

— Вижте сега, Сергей Петрович… Вие самите изобщо знаете ли какво се случва на другия бряг?

Полкан отново свива рамене.

— Не знаем ние, Александър Евгениевич. Не знаем със сигурност какво има отвъд този проклет мост. Не ходим там. Но ето… Може всичко да си е така, както го каза този поп. А може и всичко да е различно.

Кригов слуша Полкан с изумление.

— Странно е това, честно казано. Разбирам, границата е спокойна… Но все пак…

Полкан въздъхва.

— Е… Засега нямаше необходимост. И не знаем как е… Там е Заволжието. Красний бор. Какво още… Кузнечиха. По-нататък е онзи… Спас-Виталий. Е, това е всичко, което беше там преди Разпадането. А сега — кой го знае? На мястото на Кострома по-рано пак си беше Кострома. А сега — сам разбираш, Александър Евгениевич.

— Не разбирам.

Кригов чака отговора на зададения въпрос. Полкан се заема търпеливо да му обяснява цялата железопътна топография:

— Вилните зони там, зад моста. Петдесети завод, гората и по-рано си я имаше, а сега сигурно никак не може да се премине. Е, и това е всичко. По-нататък линията върви към Любим, Буй, Галич, Мантурово, Шаря… И ето я цялата наша Костромска област. Киров, онова Вятка. Е, и някъде там напред са Перм и Екатеринбург и така нататък… А живеят ли там, не живеят ли… Аз например мислех, че не живеят.

— Защо разузнаването не работи?

— Няма какво да прави там разузнаването. За толкова години нито една жива душа не е дошла при нас от онази страна.

— Но ето че сега дойде.

— Ето че сега дойде.

Полкан признава това неохотно. Атаманът обявява резолюцията си:

— Не виждам причини да не му се доверим. Наш човек, православен. Казаха ми, че с него е имало и хоругва?

— Имаше, да.

— Кажете ми поне, Сергей Петрович, вие вярващ ли сте?

Полкан разперва ръце.

— Ами как да кажа… Да, навярно. Кръстен съм.

— Кръстен?

Атаманът се усмихва накриво, поклаща глава. После все пак обяснява на Полкан:

— Ето, вие сте кръстен, а не сте вярващ — знаете ли защо? Защото си седите на този свой пост напълно необезпокояван. Един-единствен път идва при вас нарушител — и се оказва странстващ божи човек. Да бяхте послужили на юг с мен, щяхте да узнаете какво значи в нашите тъмни времена да пазиш Христовата вяра.

Полкан си спомня раните на ръцете на монаха и отбелязва:

— Значи вие сте уверен, че той е божи човек? Само защото носи кръст?

— Да, и какво! Знаете ли колко такива богомолци се стичат в Москва от всички краища! Чуват, че страната се възражда, и идват… А кой беше изобразен на хоругвата?

— Ей сега… Гледах, помолих да ми запишат… Тук някъде е.

Гледат надупчения от куршумите старец, неумело нарисуван на платното. Атаманът не го разпознава по лицето, чете надписа.

— Свещеномъченик Киприан. Това сигурно е някакъв грък.

— Тоест вие също не го знаете?

— Е, аз съм войник, Сергей Петрович. Воинските светци ги знам. А този е някакъв граждански явно.

Атаманът неловко се усмихва. Полкан маха с глава, давайки да се разбере, че няма претенции.

— Аз нищо не казвам. Просто нали… Светците нали, така да се каже, си имат специализация? Един, да допуснем, пази от куршуми, както вие тук правилно отбелязахте, а друг от болести… Този например от какво?

— Кой знае. Попитайте отец Данил, ако ви е толкова на зор.

— Да. Ще го попитам. Само че знаете ли, Александър Евгениевич, въобще имам такова чувство, че той малко такова… Не само че е глух, а още и… В космоса. На вечеря не го наблюдавахте, нали? Само въртеше глава и се усмихваше така… А очите му стъклени. И отговаря… Уж на този въпрос, който са му задали, но сякаш и малко неуместно.

— Смятате, че е слабоумен, така ли? Може това да е от вашите газове, някакво опиянение. Макар че може и да е слабоумен.

Полкан се приближава към прозореца, поглежда в отражението си — стъмва се бързо и зад стъклото вече е такава тъмнина, че нищо друго не се вижда. Този Полкан в стъклото е съвсем различен — в подутото му лице няма нито сърдечност, нито спокойствие, нито съгласие с атамана.

— Но да, разбира се, той се е надишал от нашата река… И досега вони, виждате… И все пак… Онова негово „Господи, помилуй!“, докато вървеше под куршумите… Общо взето според мен той е някак странен. И това меко казано.

Атаман Кригов поглежда Полкан строго.

— А ето какво ще ви кажа аз, господин полковник. На юг, където бяха нашите части, диваците изискваха от православните да се отрекат от вярата си. Когато отвлекат някого или го пленят — не го убиват веднага, измъчват го. Отричаш се — и живееш. Упорстваш ли — ще ти отсечем главата. Знаете ли колко пъти са ми изпращали главите на наши бойци?

Полкан прочиства гърлото си.

— Е… При нас такива неща, слава богу, няма.

— Откъде знаете какво има при вас и какво няма, щом не ходите отвъд моста? Та така. Хората са готови да приемат мъченическа смърт заради вярата си! В такива времена! Това ясно ли ви е? Ако човек в тези гибелни, опасни земи остане верен на Христа, не се бои да върви с хоругвата, това за какво говори?

— Ами… Възможно е.

— Аз знам цената на тези неща, Сергей Петрович.

— Разбрах. Но всеки може да вземе някаква хоругва, а и кръст… Това само по себе си нищо не казва, ако се замисли човек.

Атаманът поклаща глава — вече рязко, уморил се е от комендантската закъсняла подозрителност.

— Нали вече ви каза вашата докторка. Че насън, в треската си, се е молил. Това как ще имитираш?

— Ами… Да, това наистина може да е… Но може и да не е. А това, че е глух, както твърди, как ви изглежда? Искам просто, така да се каже, да сверя усещанията си… Разсъждавам на глас. Та нали тази наша граница… По Волга. Тя от кого е тази граница? Та нали там имаше метеж по време на Разпадането, така ли е? Така е.

Кригов засмуква мундщука си. После веждата му потрепва.

— Според мен си е напълно глух. А за метежа там вече никой нищо не помни, Сергей Петрович, след като при тях толкова години вече има междуособна касапница. Ако искаха да воюват — щяха да воюват и нямаше да го има тук при вас този курортен живот.

Полкан пита за по-голяма яснота:

— Така че вие какво? Ще го вземете обратно със себе си в Москва за по-нататъшно разследване? Така де, нали всъщност той досега не е разказал много… Може да намерите в Москва някой, който да го разпита на езика на глухонемите…

Кригов го поглежда някак странно.

— А кой ви е казал, Сергей Петрович, че ние изобщо възнамеряваме да се връщаме в Москва?