Дмитрий Глуховски
Граничен пост (63)

10.

Когато преди разсъмване почукват на вратата, Тамара изскача първа.

— Егор, ти ли си?!

Но на прага стои съненият щабен телефонист.

— Аз до Сергей Петрович. Извинявайте, че толкова рано… Че късно… Накратко, обаждане за него.

— Откъде обаждане?

— Нали знаете, не можем да казваме. Ще го събудите ли, моля ви?

Тамара отива в спалнята, където двете им легла са раздалечени в двата края, и плясва спящия Полкан по врата.

— Ей… Чуваш ли? Търсят те.

Полкан изпъшква, подскача, върти тежката си глава, потрива с косматите си юмруци слепените от съня очи.

Пъхва крака в гумените си чехли, загръща се в протрития от пране халат и се тътри към антрето.

— А?

— От Ростов-Ярославски, Сергей Петрович. По ваша заръка.

— Охо!

Ростов-Ярославски, станция на шейсет километра по железопътната линия към Москва, е следващият обитаем и отбранителен пост. Когато през него минават в едната или другата посока — съобщават на Полкан. Но обикновено не безпокоят посред нощ. Какво ли има сега?

— Какво е станало при тях?

— Не мога да разбера. Увъртат, искат да говорят с вас.

— Дрън-дрън, ала-бала. Добре, мамка му.

Полкан намята на раменете си старото си полицейско палто като генералски ямурлук, в движение си свива цигара, подготвяйки се за всякакви отвратителни новини. Приема обаждането в кабинета си, като праща телефониста да си доспи.

— Пирогов.

— Здраве желаем, Сергей Петрович! Рихтер се обажда.

— О! Чичо Коля! Не ти ли се спи?

— Не ме лови сън, Сергей Петрович. Ти нали си спомняш, дето ни разказа за китайците? За изчезналите.

— Точно така. И какво, има ли новини?

— Има. Всички твои китайци са тук. Седемдесет и четири души. Включително старците и малките деца.

— Не разбрах.

— Дойдоха. Дойдоха по пътя пеша. Окъсани, мръсни и не съм виждал дори руснаци с такива кръгли очи. Но като че ли всички са живи и здрави.

— Пак не разбрах. А защо са избягали от нас?

— Един дявол знае, Сергей Петрович. Плямпат нещо на своя си език, не са много добре с руския.

— Но… поне най-важното? Нападнал ли ги е някой там? Или някаква холера? Какво е станало по принцип? Нали хората не напускат току-така дома си, разбираш ли?

— Разправят, че искат по-близо до Москва. Старейшините са решили така, ако правилно ги разбирам. Предчувствия там, пророчества… Дявол знае какво им е на ума на безбожниците. Сега решаваме какво да правим с тях. Изпратихме питане. На теб ти се обаждам просто така, да ти кажа, че се е намерило изгубеното ти. Искаш ли да ти ги върнем?