Дмитрий Глуховски
Граничен пост (45)

4.

Вкъщи Полкан изчаква да се приберат всички, после отива и грижливо дърпа пердето на прозореца. Издърпва масата на средата на стаята. Качва се до шкафчето и вади от него консервена кутия. Казва тихо:

— Не бива да я греем, ще мирише. И не бива да дърпаме пердето на кухнята, че хората ще си помислят нещо. Така че давайте направо тук.

Тамара не отговаря нищо: за изминалата седмица така и не е простила на Полкан за неговото малодушие. Гледа консервата безизразно. Полкан свива рамене, отива в кухнята за домашнярката. Налива на себе си, поглежда Тамара в очите, налива и на Егор. Очите на Тамара се превръщат в цепки, но тя мълчи.

Полкан взима ножа за консерви, разпорва тенекията и изсипва в чинийка кафеникавите късчета в сос. Взима празна чинийка, сипва на Егор, после в друга — на Тамара. Егор иска да откаже, но месото го хипнотизира, не може да откъсне поглед от него. Червата му къркорят. Полкан се усмихва.

Тамара преглъща, вдига поглед към тавана. Полкан побутва чинията по-близо до нея, прошепва:

— Яжте, хайде, не се чудете. Докато има. После може и да няма.

Егор гледа в месото с омраза: дори без да се затопля, то мирише така, че му се свиват скулите и устата му се пълни със слюнка. Егор беше седял в столовата по време на речта на Полкан заедно с всички останали и беше чул всяка казана от него дума. Виждаше хората около себе си. Пред него, храненика на Полкан, шепнеха по-тихо, но все пак шепнеха. Той отлепя устни една от друга и пита, фъфлейки:

— Това откъде?

Полкан отправя в устата си къс месо със студен сос и без да го е сдъвкал, подхвърля:

— Какво значи откъде? Не съм го отнел от хората, не се измъчвай. Мой запас, личен.

Тамара го гледа в устата, седи спокойно, без да посяга към чинията. Ако тя се съгласеше да яде, на Егор би му било по-лесно.

— Ама че сте чудаци! Казвам ви, това си е наше месо. Останала е някоя и друга консерва. Какво трябваше да направя, да я дам ли? На кого? Ако дам на един, и другите ще искат. Така или иначе не мога да нахраня всички. Аз не съм Исус, мамка му. Е? Добре, майка ти стачкува. Но ти какво, растящ организъм? Хайде, яж.

Егор чака от майка си забранителен поглед, но тя не му обръща никакво внимание. Нито на него, нито на мъжа си. Сега тя внимателно изучава късчетата в своята чиния.

И изведнъж Егор го обзема яд към нея. Задето е такава праволинейна, такава отчаяна, такава несговорчива. Задето излезе пред казаците и им препречи пътя. Задето не прощава на мъжа си и може би никога вече няма да му прости.

Полкан побутва чашката с горчивата мътилка по-близо до Егор.

— Хайде! Да ги обърнем!

И Егор взима напук на майка си чашката, вдига я, чука се с Полкан и двамата изливат в себе си едновременно домашнярката. Полкан тихичко се кикоти:

— Ето! Нормално! Да замезим сега.

И той разкъсва с вилицата на две меката плът в чинията и поднася към устата си късче, от което покапва сос върху бялата покривка.

Егор трябва да потуши с нещо жегата в гърлото си и той също набожда късче с вилицата и бързо, преди да успее да си спомни за всички полугладни хора в столовата, го напъхва в устата си. Месото е студено и лепкаво, но вкусът му е неземен. Егор го дъвче бавно, старателно, не бърза да гълта.

Тамара изобщо не реагира нито на това, че той пие пред нея, нито на това, че яде варено месо. Тя не може да откъсне поглед от своята чиния. После я обзема спазъм. И още веднъж. И още. Егор се усеща твърде късно — когато тя вече затваря очи, отблъсква се с крака от пода и пада настрани върху килима заедно със стола.

— Мамо! Мамо!

Тамара се гърчи: краката й ритат в различни посоки, раменете й се движат като бутала — напред-назад, последователно, от гърлото й се изтръгват някакви откъслечни звуци. Виенето се сменя със съскане и кикот. Върху устните й избива бяла пяна.

Егор изскача в коридора, подхлъзва се на еловия паркет, тича до кухнята, издърпва цялото чекмедже с приборите, хваща изпохапана алуминиева лъжичка, с нея — обратно, при майка си, до която вече седи на колене Полкан.

— Хайде! Хайде! Какво се мотаеш там?!

Полкан отваря устата на Тамара: натиска челюстите отстрани, като на куче, вкопчило устата си в ръката на човек, Егор пъхва лъжичката между зъбите на майка си, за да не си отхапе тя езика в припадъка. После отблъсква Полкан от майка си, пъхва под главата й възглавница, гали я по челото, отблъсква настрани попадналите наблизо предмети, за да не се удари в тях в конвулсиите си, и я успокоява като плачещо бебе, както навярно самата тя го е успокоявала някога:

— Шшшш… Тихо, тихо…

Когато гърчовете, изглежда, отпускат майка му, Егор продължава да седи и да я гледа — и добре прави, защото тя започва да повръща. И отново трябва да придържа главата й — сега така, че тя да не се задави.

После двамата с Полкан пренасят майка му в леглото, завиват я и Егор отива за вода и за парцал — да почиства.

Той търка потъмнелия паркет и си мисли, че така или иначе не е сигурен дали сега й се е случило наистина, или е устроила всичко това заради Полкан.