Метаданни
Данни
- Серия
- Граничен пост (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пост, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Съвременна литература на ужаса
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Фея Моргана (2020 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2022 г.)
- Корекция
- NomaD (2022)
Издание:
Автор: Дмитрий Глуховски
Заглавие: Граничен пост
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 15.12.2019
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Живко Петров; Ольга Читайкина (фотографии)
Художник на илюстрациите: Васил Велчев; Анастасия Иванова; Илья Яцкевич
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-3066-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13851
История
- — Добавяне
2.
Когато влакът започва да набира ход, Мишел се надига от острия чакъл и започва да тича след него, да тропа с издраните си юмруци по черните изподраскани безоки вагони и не чува нищо: нито собствените си удари, нито тракането на колелата, нито сирената на влака. Заради тази памучна тишина всичко й се струва нереално, всичко е насън. И така, в съня, й е по-лесно да повярва във всичко, което е видяла. В дядо си, в Саша, в това, че някой сега ще унищожи Москва.
Тя умолява влака да се спре, заплашва го — и все повече и повече изостава от него. Вагоните беззвучно се плъзгат покрай нея един след друг, докато не я отминават всичките. И едва когато вече разбира, че не е успяла, нещо се случва. Вместо да продължи нататък към Москва, композицията променя посоката си и с пълна скорост завива към Поста.
Но Мишел не може да повярва. Едва спряла се, тя отново преминава в бяг след композицията. Вече изобщо не разбира какво прави в този сън, знае само, че трябва да попречи на хората във влака на всяка цена. Ако не да ги спре, то поне да ги задържи колкото е възможно.
Змеят се свива в полукълбо и се понася към отворената порта, изпод колелата му пръскат искри, той е разбрал, че са го примамили в капан, и иска да спре, но не успява; и лети, лети по неправилната линия — не където трябва.
Нека по-добре да изяде Поста, отвратителния, омразен Пост, отколкото да се съвземе и да завие обратно към Москва! Ако тези глухите се нуждаят от компенсация, нека да счупят, да разнищят проклетия Пост и всичко, каквото е останало в него.
Коленете й са наранени, глезените я пробождат при всяка крачка, но Мишел е по-упорита от краката си, тя ги заставя да се движат, както страшните хора във влака бяха заставили счупените си ръце да удрят прозорците с решетките.
Няма сили; това е тичане със скоростта на пълзене; тя претичва през портата доста след като черният влак е нахлул на Поста. След като вече е пламнало зад портите и е избухнало кратко зарево над стената. Мишел притичва през портата, когато Полкан вече пълни с олово обгорелия човек, който се е измъкнал от разпадналия се вагон.
Мишел се тътри към Полкан, иска да му разкаже какво е там, във вагоните, но вижда, че онзи обгорелият вече е успял да му разкаже нещо. И си спомня как е било с дядо й — и как ще бъде сега.
Тя стремително се хвърля назад — към портата. Там стои шашардисаният Антончик, забравеният часовой, чиято смяна така и не е свършила. Не е успял да затвори портата пред влака, не му е ясно какво трябва да прави сега. Пита нещо по рибешки Мишел, но тя не може да му обясни нищо.
Тя просто се хваща с двете ръце за едното крило на желязната порта и с всичките си мравешки сили я отблъсква от себе си, после я прихваща и я мъкне — ноктите й се чупят, от драскотините на дланите й тече кръв, но не чува болката, както изобщо не чува нищо. Тя затваря едното крило до края и се вкопчва в другото — тук Антон се втурва да й помага, без да дочака от нея отговори на рибешките си въпроси, просто защото усеща, че за нея това е по-важно от живота.
Те слагат резетата, а когато всичко е приключило, Мишел целува вонящите на машинно масло ръце на Антончик и едва тогава поглежда назад.
От разбития вагон към нея се тътри Полкан. Усмихва се, отклонява се, тръгва нанякъде, не вижда, че отворът във влака зад гърба му отново набъбва.
Локомотивите са се откъснали от релсовата резба и са паднали настрани, след тях са се повалили някои вагони. В локомотивите някой пъпли, опитва се да се измъкне. А когато се измъкнат, какво ще стане?
Нея не я е страх за себе си, не я е страх, че се е затворила вътре с тях: делото й още не е довършено. А после… В беззвучния свят навярно и смъртта ще е безшумна.
От прозорците на комуналките зяпат неми хора — показват един на друг влака. Воронцов, Траверса, Дуня Сом, двамата Морозови. Към влака надничат нечии деца, Мишел присвива очи, за да ги познае: Манукяновата дъщеричка, Алинка и Аркашка Белоусов с мъничката Соня — той държи ръката й леко извита, така че да може да я доизвие болезнено, ако малката опита да направи дори крачка нататък.
Сонечка гледа Мишел така, както винаги я е гледала — с тих възторг и заговорнически. Движи устните си безшумно. Показва влака, а после — вдигнат нагоре палец.
Мишел мъчително съобразява: какво означава това? Това означава, че тя е затворила тук и Сонечка? С онези от влака? На Мишел не й пука за себе си, но те… Как не помисли… А сега… Тях също сега… Тях също?
— Отведете ги! Отведете децата!
Тя се хвърля към едва стоящия на краката си Аркашка, вирва глава, търси Манукяновите прозорци — къде е там Карина, майката на Алинка — и крещи на всички тях с всички сили:
— Скрийте децата! Отведете ги! Чувате ли?!
Но дори самата тя не се чува. Крещи така, че главата й се раздува, разкъсва, пръсва, а ушите й са мъртви: усеща болка, но звук — не.
Притичва до Аркашка, умолява го, хваща за ръката Сонечка — Аркашка я зяпа така, сякаш е малоумна, отблъсква я от дъщеря си, готви се и да изрита Мишел, скрива детето зад гърба си — няма да ти я дам! — и я помъква със себе си, за да видят влака от по-близо. Соня поглежда към Мишел през рамо, но баща й я дърпа строго: до мен!
Трябва при учителката! На нея ще й повярват.
Мишел полита по стълбите, започва да удря с юмруци във вратата на жилището на Татяна Николаевна. Тропа, после хваща дръжката на вратата, движи я нагоре-надолу, крещи:
— Татяна Николаевна! Отворете! Мишел е! Мишел е!
Някакви хора стоят зад гърба й на стълбищната площадка: ниските Никишини — той е по гумени джапанки и потник, а Шурка е с тениската на мъжа си. Те дърпат Мишел: какво се е случило? Но на нея й трябват не те, а учителката.
— Татяна Николаевна!
Най-накрая тя отваря. Пита нещо — но Мишел не разбира нищичко.
— Съберете децата! Децата трябва да се скрият! Трябва да се махнат от този влак! Там има заразни!
Тя хваща учителката за ръкава, за ръката, дърпа я след себе си, онази гали бузите й, прекарва пръст по мекото на ушите й — пръстите й стават мокри и червени.
Очите на Мишел парят и се затварят, безполезните й уши пламтят.
— Та нали сте им учителка! Те ви вярват! Вас ще ви послушат! Моля ви! Трябва още сега!
Как да я убеди? Как?!
— Помогнете!