Дмитрий Глуховски
Граничен пост (75)

11.

Полкан върви с широка крачка, Егор едва успява да го следва.

— Къде без противогаз?! Там не можеш без противогаз!

— Да ти сера на противогаза! Чуваш ли, хлапе? Екатеринбург, мамка му! Паспорт, егаси! Телефони! Няма там нищичко, ще видиш!

На заставата ги посрещат — зашеметените патрулни се измъкват иззад чувалите, споглеждат се и се подхилкват, предвкусвайки концерта. А комендантът им реве напълно сериозно:

— Така! Стр-рой се! Давайте фенери!

— Къде?

— Разузнаване с бой, мамка му! Отиваме от онази страна! Имате ли противогази! Дайте на това хлапе, че много се вълнува! Да се провери оръжието!

Коц и Свиридов недоумяват — да се подчиняват ли, или не? На всички им е ясно, че Полкан е мъртво пиян; лошо изчистената риза вони на варено месо. Но сега Егор е събрал същия кураж като Полкан: сега или никога, не му пука от нищо.

Всичко, което е трупал, всичко, което е таил в себе си — всичко излиза на повърхността и от това пробождане му става горещо, болно и сладко като на изповед. Както би било на изповед, ако имаше на кого да се изповяда.

Няма нужда да ходят до другия бряг, достатъчно е да стигнат до средата на моста, достатъчно ще е Полкан сам да види голите тела, които казаците са подредили в редица. Това стига, за да му повярват.

Това стига, за да бъде дългът му изпълнен.

Излизат на релсите — куп хора с палта и мундири. Лъчите на фенерите им се забиват в тъмнината, която се сгъстява в осезаема стена на няколкостотин крачки отпред.

— Серьожа! Егор!

От Поста, размахвайки ръце, тича жена. Майка му.

— Стойте! Върнете се!

Полкан изхриптява:

— Аха, ей сега.

Тамара стъпва накриво, пада, отново се изправя, тича.

Полкан не я поглежда, напредва като танк, Егор върви до него.

Останалите крачат зад тях — бързо, сякаш се боят да не размислят, за целта е достатъчно да се забавят поне малко.

Навличат противогазите си — единият е зелен, другият — черен, третият — промишлен респиратор със стъклено забрало. Смъкват от раменете автоматите си. Стъпват на моста. Опипват с ръце мъглата.

Забавят крачка. Полкан, който вече е пристъпил в бездната, усеща това с гърба си.

— Какво спряхте, кучи синове? Хайде след татко!

— Серьожа! Егооор!

И в този момент Егор — Егор със своя остър слух — долавя това пръв.

— Там нещо… Оттам идва нещо.

Той се спуска на колене, навежда се към релсите и допира ухо до тях. Релсите бучат. Земята стене.

Въздухът около тях сякаш вибрира. Но не, не е въздухът — това е мостът, безкрайният ръждив мост напряга цялата останала под вехториите стомана и звънти с нея, влизайки в резонанс с някаква сила, която се носи насам от другия бряг.

— Там има светлина! Светлина!

Стълбът светлина пробива плътната като глина тъмнина, вмъква се в нея с огромна скорост, приближава се към хората с всяка изминала секунда. Мъглата се опитва да го задуши, да го залее — но даже на нея не й стигат силите.

И в този момент се разнася невъобразимо силен рев.

Такава мощ тук не са чували от времената на последните сирени за въздушна тревога. Ревът идва някъде от моста, от онази страна, но той веднага изпълва със себе си целия видим и невидим свят.

Коц първи произнася това на глас:

— Влак! Там има влак, мамка му! Идва влак!

Не идва, а лети.

Вече целият мост, на който са се качили, се тресе, изревава локомотивна свирка; и железните фрагменти на моста поскърцват в такт с ударите на колелетата. Мъглата се запалва отвътре и става ясно, че това е именно влак, не отделен локомотив, а дълга, неизвестно с какво натоварена композиция.

Тя се носи през зелената мъгла на сляпо; може би машинистът в кабината е забелязал как е влетял на моста, а може и нищо да не е разбрал при тази скорост.

На Егор му се иска да направи крачка назад, да слезе от моста, да се върне от небето на твърдата земя. Мостът се разклаща, тежащата много стотици тонове грамада на влака се носи през него, опитвайки се да прескочи през цялата тази ръжда, преди да се счупят опорите й и тя със смъртен стон да се стовари в пропастта.

Останалите патрулни си мислят същото — и се отдръпват, пристъпвайки по крачка назад и настрани.

А Полкан остава на мястото си.

Той разперва широко ръчищата си и ги опира във въздуха, който вече започва да се задвижва, да се завихря, тласкан напред от грамадното бутало.

Полкан продължава да стои на мястото си.

Отваря широко пастта си и крещи — и на въздуха, и на летящия срещу него локомотив:

— Няма да ви пусна! Разкарайте се, гадове! Няма да ви пуснааа!!!