Дмитрий Глуховски
Граничен пост (28)

6.

Мобилният лежи в сухия вътрешен джоб на Егор. Крие се от дъжда. Телефонът работи — но иска от Егор нещо неизвестно, не го пуска в себе си. И въпреки това Егор се чувства така, сякаш с него се е случило чудо. И то се е случило по принцип.

Мъглата пълзи след него, крие обратно от Егор мъртвите хора. След някоя и друга минута отново не се вижда нищо освен релсите и траверсите, освен ръждивите подпори на моста, които през мъглата изглеждат като крака на гигантски същества.

На Егор му е твърде страшно да мисли за това, което е намерил на моста. Затова си мисли как ще връчи на Мишел айфона. Разбира се, първо ще трябва да го зареди, е, или да го оправи… Да помоли Колка Колцов да изтрие от него всичко, което е било там… За какво са й на Мишел чужди снимки… Още повече пък снимки на чужд мъртвец…

После му идва наум: а ако там, в телефона, има снимки на това, от което всички тези хора са бягали?

Нали всички те са бягали от онази страна, бягали са от някакъв невъобразим ужас, от някакво безгранично зло, оттам ги е гонило нещо толкова кошмарно, че мъжете са изоставили жените си, а жените — децата си, всеки е мислел само за своята собствена кожа.

Започва да го тресе — може би защото целият е подгизнал, и от това вятърът е станал пронизващ. Макар че му се струва, че студът идва не отвън, а отвътре. Право от костите.

Може би… Може би първо трябва да ги разгледа? Да ги изучи, а едва след това да ги изтрие и да подари на Мишел празния чист телефон, изпразнен от чуждите спомени. Без багаж. Нека прехвърля на него своята Москва, своята музика, нека да продължи да се любува на всичко това от разстояние, но да остане да живее тук, с тях, на Поста.

Да, така е по-правилно.

Макар че, честно казано, не му се иска да гледа снимки в телефона.

Когато Егор още веднъж се опитва да си представи какво може да има на тях, ръката му сама се пресяга да изхвърли мобилния в реката. Но той се удържа. Не. Този телефон му е попаднал не току-така. За него това е може би единственият шанс да надвие това конте, атамана, с неговите приказки как била разцъфтяла столицата. Неговият единствен пропуск до сърцето на Мишел. Друг няма да има.

И в този момент мислите му се прехвърлят на нещо друго.

Нали и атаманът, и всичките тези негови казаци се канят (Кога? Днес, утре?) да тръгнат на експедиция. На моста. През моста. На онзи бряг.

Там.

В нищото.

Струва му се, че отпред се е развиделило… Губещите се в небето подпори на моста сега се виждат почти изцяло и мъглата става по-рядка, по-прозрачна. Егор предварително вдига ръце, за да не започнат да стрелят по него патрулните от заставата, когато го видят.

Чака да му извикат — и крачи напред.

Сега ще му се нахвърлят, ще започнат да го разпитват… Какво има там, а той — какво ще им каже?

Ще побеснеят, разбира се.

И Мишел, естествено, също ще побеснее. Тя — на първо място.

Егор очаква вик, но никой не му извиква. Може би барабаненето на дъжда по гумената кожа на противогаза заглушава гласовете? Той присвива очи, вглежда се — като че ли вече се вижда брустверът, зад който трябва да седят патрулните. Но там няма жива душа.

А ако се върне и се окаже, че всички са мъртви?

Точно така, както хората на моста — със зейнали уста, с опулени очи и разхвърляни в такива пози, сякаш са се опитвали да избягат от нещо… Дори не му се иска да си представя от какво.

Егор преминава в бяг, защото не може повече да се справи с тази мисъл. Трябва по-скоро да дотича до хората, до живите хора. Да отговори на истинските им въпроси. Да ги предупреди.

Мъглата го пуска неохотно и Егор излиза на чист въздух.

Заставата е пуста. Няма жива душа.

Пороят е като стена — в мъглата му се беше струвало, че е отслабнал.

Егор поглежда почти в паника направо към Поста — там поне има ли някой жив? И си отдъхва — от комините се вдига дим, прозорците светят; някакъв петел кукурига.

Значи просто още не са застъпили на пост.

Егор се спуска от насипа и се затичва към стената; мисли да почука по портата, но после решава да се върне в крепостта по обичайния си начин — чрез тайния си проход. Така… Засега така. После ще си признае, че е избягал.

Когато се появява във вътрешния двор, сутрешната смяна тепърва се строява пред портата, готова да отиде на дежурство.

Как е възможно това изобщо?! На Егор му се иска да отиде, да им устрои скандал: защо, по дяволите, няма никого на заставата? Какво си мислите, че никой не може да допълзи оттам?

Но не отива при тях, не казва нищо на никого. Не му се иска да разказва за видяното на моста, а да забрави за него — завинаги и колкото се може по-скоро.

Все още го тресе.

Нищо. Всичко това не беше напразно. Затова пък намери телефона.

Ще се наспи — и веднага при Колцов.

А после при Мишел. Мишелка.

Докато крачи край корпуса, където Полкан е настанил казаците, Егор се натъква на двама от тях. Стоят под козирката на входа, крият се от киселинния дъжд, отметнали фуражките си на тила, със смачкани от съня лица, със самоделни цигари от зелени хилядарки. Но и двамата са щастливи, с усмивки до ушите, кикотят се, побутват се и поглеждат към прозореца.

Егор минава край тях. Единият му подмигва:

— Здраве желаем.

— Взаимно.

И в този момент се чува странен звук. Вик. Тънък.

Женски.

Егор се спира, поглежда озадачено към часовите. Те, усетили смущението му, се засмиват приглушено. Този, който беше пожелал здраве на Егор, допира пръст до устните си: тихо, да не подплашиш.

— Какво е това?

Отново вик, а после — стон. Протяжен. Егор се приближава към тях.

— Кой е това? Там зле ли му е на някого?

— Напротив, пич. Там на някого му е много хубаво.

Те отново се заемат да цвилят — приглушено, скришом. Егор си мисли, че този глас му е познат. Но го разпознава със сигурност едва от третия път, от третия вик.

Мишел?

— Кой е това там? С кого е там?

Той пламва, хвърля се към входа, но часовите с лекота го улавят. Отблъскват го от вратата.

— Командването нареди да държим отбраната. Извинявай.

Егор сега със сигурност е убеден, че зад прозореца е Мишел. Нейният глас. Тя е тази, която сега…

— Пусни ме! Пусни ме, мерзавец!

— Не се бой. Той ще е внимателен с нея. Няма да я счупи. Не му е за първи път.

Те отново се захилват. На Егор му се иска да удари поне единия от тях, който и да е — но казаците се борят с него лениво и с лекота, просто го отблъскват отново, той се подхлъзва и пада в калта.

Повдига се и изкрещява в прозореца:

— Кучка! Пачавра!

И пъхнал ръце в джобовете, си тръгва към къщи.

Да пукнат всички дано!