Дмитрий Глуховски
Граничен пост (102)

4.

Татяна Николаевна кима, кима на Мишел — да, да, добре, успокой се — но Мишел вече не може да се успокои. Тя й крещи — трябва да се каже на всички, трябва да се съберат и да се скрият, да се отведат оттук, защото сега тук ще настане ад, децата нямат нищо общо, но портата също не бива да се отваря, защото тогава онези ще се разпръснат… Онези като дядо й, като Саша, хората във влака; какво да се направи — кажете вие, вие трябва да знаете, та това са ваши, ваши деца!

Тя дърпа учителката към прозореца — ето го влака, ето ги вагоните, гледайте! Те гледат: Татяна Николаевна, Никишини, още някой — струпали са се около прозореца, гледат надолу заедно с нея.

От разкъсания вагон се е появил човек — ранен, но се държи на краката си. Той излиза от огъня като от вода, без да чувства болка. Пристъпва към Белоусов, който стои на десетина-двайсет крачки, сочи към горещия въздух, опиянено се удивява, дава някакъв урок на малката си дъщеричка — която чувства опасността, иска да избяга, но той не я пуска.

И веднага от отвора се измъква още един, гол, издран до кръв — същият като онези, които Мишел беше видяла във вагона на моста.

И още един — дебелак, косите му са на острови, сякаш ги е изтръгвал от себе си, на краката има окъсани маратонки и не носи нищо друго върху себе си, шкембето му виси надолу на криви ивици.

На всичките устите им се отварят и затварят, изливат от себе си нещо невидимо — някакви думи; като онези, които Мишел беше чула на моста — отвратително-сладникави, които не можеш да слушаш и от които не можеш да се откъснеш. Такива ли? Тя се обръща към Татяна Николаевна — слушате ли? Не слушайте!

Освен Аркашка Белоусов към тях се приближават и Траверса, Серафима и други — някой иска да помогне на потърпевшите, протяга ръка, някой иска просто да погледа; никой не вярва на Мишел, никой не разбира какво ще стане сега. Серафима се кръсти, моли се без звук — и въпреки това отива.

— Децата! Поне децата!

Човекът от влака се приближава все повече и повече към Аркаша, а онзи пристъпва срещу него, като придърпва след себе си Соня.

Мишел отваря прозореца, готова е и с голи ръце да го разбие, и крещи на Сонечка:

— Соня! Соня! Бягай! Махай се оттам!

Соня вдига глава — чула е! Намира с поглед Мишел — помахва й.

— Бягай! Бягай от тях! Те са зли!

На Аркаша това не му е интересно. Той изобщо не поглежда към Мишел и към прозореца й, върви упорито към разбилите се хора, към горещата пробойна, сякаш сам иска да се потопи в нея, сякаш пристигналите с влака са негови братя.

Тези, които са излезли, се протягат. Обичайно движение, но го правят едновременно, като един: и шкембестият с плешивините, и една горяща жена, и първият ранен. Като танц. А после се обръщат с лице към онези, които са се събрали да ги гледат, които са се събрали да им помогнат. И крачка по крачка се приближават. Също като в танц, с едни и същи движения. Като онези, които млатеха със счупените си ръце по решетките. Като дядо й и Саша, забили чела един в друг.

— Не! Не бива! Пусни я!

Аркаша продължава да крачи — а Сонечка изведнъж се дърпа, изтръгва се, послушва Мишел и избягва лекичко назад. Съвсем лекичко — а нататък се бои, бои се да не се подчини съвсем на баща си, но и не се решава да отиде в пъкъла с него. Гледа безпомощно в Мишел.

Тогава Мишел — за последен път — изкрещява яростно на Татяна Николаевна:

— Съберете децата! Скрийте ги!

И тича на двора, към Сонечка — мъничката, глупавата — да я вземе, да я отнеме от баща й, да не му позволи да я отведе във влака, да не допусне тя да загине.

Скача в една локва, тича през калта, изпреварва плъзгащите се намагнитени идиоти — Свиридов, Жора, Иванцови — опитва се да ги откаже, но за Соня, за Сонечка й е най жал, за нея й е най-страшно.

Някой се приближава към устоялите на релсите вагони, изкачва се по стълбичките към вратите; прозорците са боядисани и с решетки, някои това ги плаши, други не — ето, вече някакво хлапе, май от Леонидови, хваща ръчката — но там, слава богу, е заключено. Стопаните на влака са заключили, за да не се разбяга стадото им.

Но то въпреки това се разбягва.

Шкембестият се изравнява със Серафима, раненият се изравнява с Аркашка, горящата жена спира срещу Траверса — докосват ги, а те не побягват, стоят и чакат нещо. Шкембестият разкъсва дрехите на старицата Серафима, раненият разсъблича Аркашка, жената с тлеещи дрехи разкъсва пуловера на дългунестия Сергей Траверса — и всички говорят, говорят нещо, заговарят се едни други, само Мишел не чува това. Трябва да ускори, трябва да открадне Сонечка, да я отмъкне и да я спаси.

Тя примамва момичето към себе си, но Соня я е страх да отиде при нея — навярно Мишел е в кръв, навярно лицето й е изкривено — и започва да се извръща от Мишел все повече и повече, започва все повече и повече да отклонява вниманието в посока на баща си, да гледа нататък…

Тогава Мишел просто се хвърля към нея, хваща я за ръката и я помъква след себе си надалече — само баща й да не чуе, да не се сепне, да не се обърне… Но не. Той вече не чувства, че детето му е наоколо: нишката се е скъсала.

Тези шестимата сега са като зъбците на зъбно колело — заедно се обръщат с лице към другите и по същия начин, танцувайки, крачка след крачка, ломотейки нещо, започват да се приближават — към Жора, към Иванцов, към Поля Свиридова.

Те още не са се поддали, може би влакът още бучи, надвиква гласовете, и отстъпват — не разпознават своите, отстъпват назад, споглеждат се уплашено — но за колко още ще им стигнат силите?

А тези шестимата — тримата от влака и голата Серафима с празните й сбръчкани гърди, Траверса със заседнала на главата му риза и Аркаша със стърчащ перчем — сякаш току-що се е събудил — се откъсват от местата си и се понасят към смаяните хора с някакви животински скокове, а когато стигат там, ги повалят на земята и започват да ги млатят по главите с каквото им падне.

Аркаша убива Поля Свиридова, Серьожа Траверса слепешката пребива Наталия, а Серафима…

Мишел хваща Алинка Манукян, която стои на мястото си и навярно пищи.

— Не гледай! Не ги гледай! Не ги слушай! Вървете след мен!

А тя самата се оглежда.

Вижда с крайчеца на окото си, че Аркаша пада, размахвайки ръце, върху неподвижната Поля. Траверса се върти, сякаш го бият с камшик. А от падналия настрани локомотив пристъпват, прицелили се с оръжията, хората с брезентови наметала.

Мишел успява да примами след себе си на стълбите двете момченца Рондик, казва им, че родители им ги викат, че ще ги отведе при тях, а какво й отговарят Рондик, тя не знае, а и не е важно.

Трябва да ги скрие всичките, трябва да укрие всичките някъде, докато тази касапница не свърши — защото точно те нямат нищо общо тук, те трябва тепърва да живеят, да живеят!

Но къде да ги отведе?!