Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Граничен пост (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пост, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фея Моргана (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022 г.)
Корекция
NomaD (2022)

Издание:

Автор: Дмитрий Глуховски

Заглавие: Граничен пост

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 15.12.2019

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров; Ольга Читайкина (фотографии)

Художник на илюстрациите: Васил Велчев; Анастасия Иванова; Илья Яцкевич

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-3066-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13851

История

  1. — Добавяне

8.

На десетия ден, когато порциите ечемичена каша олекват още повече, Полкан се надига и почуква с лъжица по паницата си. Разговорите в столовата утихват, хората се заслушват в отегчително-тревожното звънтене.

— Който си мисли, че нищо не виждам и нищо не чувам, греши. Разбирам прекрасно всичко. Знам в какво положение сте. Аз самият съм в такова. Но какво да се прави — ето че Москва ни поставя на колене. Продължават да ни хранят със закуски. Но нищо, няма да пукнем от глад. Ще отидем до Шанхай, ще одрусаме жълтурковците. Понякога трябва да им се напомня на чия земя живеят. Има ли доброволци?

Егор вдига ръка пръв — бързо, преди майка му да успее да я хване — и веднага се изправя.

— Аз.

— О, Егорка… Така, още някой?

Вдигат се още ръце: Ямшчиков, Серьожа Траверса, Ленка, Ринат дърводелеца, Колцов. После, след като помисля още малко, се изправя и Никита, дядото на Мишел. Всички, които са се заседели от дълго време на Поста, изявяват желание.

Егор чувства, че майка му го изгаря с поглед, но знае, че няма да вземе да му забранява пред хората да отиде на този поход, каквото и да е видяла за него в своите припадъци.

А той не може да не отиде.

Трябва да отиде, след като яде чуждо месо. Поне нещо трябва да направи.

Полкан, обратното — много е доволен от решението на Егор. Потупва го с тежката си лапа по гърба.

— Браво. Няма какво да седиш вкъщи. Не го гледай така, Тамара. Пускай го.

Тя, разбира се, не му отговаря нищо — и дори не го поглежда.

Само това, че Колцов и Цигал също са се навили да отидат, е проблем. Но нищо, както и да е.

Решават да тръгнат на следващата сутрин. Започват да се подготвят от вечерта, чистят оръжието си, броят патроните. Слагат в торбите си брезентови шлифери палатки — да се предпазват от киселинните дъждове. До Шанхай има половин ден път, но напоследък е валяло и пътищата са се разкаляли. Можеха китайците да се заселят и някъде по релсите, но бяха избрали стар совхоз без релсови комуникации.

Обикновено те сами изпращат на Поста керван — веднъж в месеца идват коне с издути хълбоци, влачещи след себе си ресорни каруци, използващи за колела гуми от корейски коли. Но обикновено гарнизонът има какво да предложи в замяна на едва кретащите совхозни зеленчуци; а сега, без московските доставки, не е останало какво да предложат. Значи трябва да се конфискува. Извънредно положение.

Такива страници в историята на отношенията между Поста и Шанхай също е имало. Нищо, по-рано китайците са се отнасяли към такъв развой на нещата с разбиране: на тях в подкорието им е записано, че хората с мотики трябва да споделят с хората с оръжие. В края на краищата Постът тук е законната власт, така че конфискациите не са рекет, а данъчно облагане. И ако се случи набег на някакви бандити, китайците няма при кого другиго да избягат за помощ, освен на Поста. Такова нещо също се е случвало и Полкан не е отказвал помощ на жълтурковците.

Така че седмина за такава експедиция са напълно достатъчни.

Вечерта, разбира се, майката на Егор идва при него в стаята. Сяда на стола.

— Ти също не вярваш, нали? Също си мислиш, че аз съм просто епилептичка с фантазии?

— Ти пък, мамо! Никога не съм казвал нещо подобно.

Майка му скръства ръце върху слабата си гръд.

— Напук на мен ли си тръгнал там?

— Въобще не!

— Зарежи, Егор. Ти правиш всичко напук на мен. Само за да докажеш, че си възрастен.

— Не е вярно!

— Дори и да не е вярно. Ти не разбираш ли, че просто много се боя за теб. За теб и за всички нас.

— Всичко разбирам.

— Ти сега си като него. Също си мислиш, че искам да ви контролирам. Че ми е нужна власт. Че измислям сънищата си. Че съм гледачка шарлатанка.

— Хайде сега! Казвал ли съм такова нещо?

— Казвал си.

— Е, може да съм казвал един-два пъти, когато изобщо не е ставало въпрос за това!

Егор, скулест, със сиви и леко дръпнати очи, и тя, черноока и чернокоса, се гледат.

— Толкова приличаш на баща си.

— Това нали не е комплимент?

— Ти просто искаш да избягаш от мен колкото се може по-скоро, Егор. Не можеш да дочакаш момента, когато вече ще можеш да се махнеш оттук и ще отидеш да дрънкаш на китарата си на турне из всякакви дупки, за да съсипваш разни глупави момичета!

— Мамо!

— Добре. Добре, извинявай.

Тя млъква. И когато Егор вече се готви да каже някаква глупост просто за да прехвърли разговора на по-лека тема, тя произнася:

— Казват, че да пуснеш наистина от себе си своето дете, означава да признаеш правото му да направи каквото и да е. Дори да умре.

— Мамо! Пак започваш…

Тя се изправя, целува го по темето и излиза от стаята. Той остава сам с тези нейни думи: сякаш отново е ял чакъл.