Дмитрий Глуховски
Граничен пост (53)

12.

Егор чува това пръв — на него слухът му е по-добър и по-тънък, отколкото на останалите. Чува го, макар че върви почти веднага след трактора — пропуска го напред да не би Колцов да е измислил някоя глупост. Обръща се към Ринат:

— Чуваш ли?

— Какво?

— Вълци ли са това? Ето, вият.

— Какви вълци, братче? Ние вече почти пристигнахме! Китайците със сигурност са изплюскали всички вълци наоколо.

Но Егор ясно чува вой — отпред, иззад завоя, където трябва да оредее гората и да се покаже в далечината китайският совхоз. Вълци — веднага изплуват в паметта му майчините думи, когато изпращаше казаците. Нещо вътре в него се свива, зад слънчевия сплит.

— Коля! Колцов! Загаси двигателя! Коля!

Колцов не му обръща внимание веднага — навярно не иска, но Цигал му предава — и той все пак се съгласява. Когато двигателят утихва, веднага започва да се чува воят — отчаян, ужасен. Ринат поклаща глава:

— Не, не са вълци. Вълците не вият така. Това са кучета.

Егор напряга слуха си и осъзнава, че Ринат е прав: сред воя се чува джафкане; със сигурност кучета. Китайците отглеждат кучета, само че не за охрана, а за да ги ядат.

Всички се смеят на Егор: вълци, моля ти се. Палят трактора отново, продължават напред по калта, изпод колелата летят мазни буци. По пътя не е минавано сигурно от седмица: нито човешки следи, нито копита, нито бразди от гуми. А те защо вият, мисли си Егор. Не е от хубав живот сигурно. Може би усещат нещо. Че се готвят да ги излапат.

Най-накрая в далечината се показват постройките — ливадата е залята от бяла мъгла, като чиния с мляко, и в това мляко плават черни резенчета: силажната кула, покривите на оранжериите, тухлената сграда на селсъвета. На полето няма хора — ако не са скрити някъде в мъглата.

После стават видими и оградата, и портата. Почти цялата околност е безцветна — слънцето едва се държи на хлъзгавото есенно небе, сякаш всеки момент ще се стовари в гората.

Воят започва да се чува ясно и през шума на трактора. Вият не едно или две кучета, а поне дузина.

Ямшчиков още оттук реве гръмогласно:

— Ей! Нихао, другари! Отваряйте!

Но портата и без това е широко отворена. Никой не излиза насреща им. Невидимите кучета, заслушали се, утихват за миг, а после възобновяват воя си с утроена сила.

Колцов загасва трактора, забързва се.

— Ей! Нихао, на кого се говори!

Иззад оградата се издигат черни гарги, грачейки хрипливо.

Ямшчиков смъква от рамото си автомата, дава знак на останалите също да приготвят оръжията си. Влизат бавно през портата.

На улицата няма жива душа. В жилищните сгради свети, макар че още е рано да палят осветлението. Върху сградите са опънати транспаранти с йероглифи, над селсъвета се поклаща избледняло от дъждовете розово знаме.

— Еееей!

Кучетата избухват в отчаян — до хриптене и писък — лай. Колцов се приближава до един от прозорците, застава на пръсти и надзърта вътре.

— Пусто е.

Серьожа Траверса се изкачва на верандата на селсъвета, тропа по вратата. Никой не отговаря. Кучетата обезумяват. Той блъска вратата — не е заключено. Серьожа влиза вътре, изчезва. Нещо говори там… После става тихо.

Отново се появява на верандата.

— Няма никого!

Няма никого. Минават покрай другите сгради — всичко е изоставено. Нито възрастни, нито деца. На масите има съдове, на закачалките — дрехи. Няма никакви следи от борба; мебелите са наредени нормално, не изглежда някой да е нападал Шанхай. Сякаш хората, колкото и да са били, просто са се разтворили във въздуха.

Зад оранжериите се е проснал умрял кон с издут корем; юздата му е завързана за кол, очите му са изкълвани от гарги.

Намират кучетата.

Кучетата, страшно слаби, озъбени, седят в клетките си. Животните са зловещи, уродливи — едно от тях е с две глави, зъбещи се в различни посоки, друго има излишни лапи, недоразвити, клатещи се под корема. Клетките са омазани, кучетата са изранени, някъде, където са слагали по няколко накуп, са останали само парцали козина от тях. Изяли са се взаимно от глад.

Живи хора няма, нито пък мъртви. Няма никого.

Вратите на оранжериите са широко отворени, заради студените ноемврийски нощи доматите и краставиците са измрели. Серьожа Траверса понечва да събира изгнилите плодове, но дядо Никита го спира: няма нужда.

В едно от помещенията Егор се натъква на Коля Колцов. Освен тях в постройката няма никого и Егор си мисли, че Колка сега може да се възползва от ситуацията и да доведе спора им докрай; но Колка е съвсем блед, не прилича на себе си, правоъгълните му рамене току потрепват.

— Егати ужаса! Имаш ли версии?

Егор поклаща глава. Какво може да знае той? Нищо не знае.

Но целият чакъл, който е погълнал през последните дни, напира да излезе навън, несмлян.

Ленка Пияницата шепне, кръстейки се пред избухващите в лай кучета:

— Отказвам се от теб, Сатана, от своята горделивост и от служенето на теб, и се обричам на теб, Христе, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.

Ямшчиков събира отряда пред селсъвета. Всички мълчат. Гаргите кръжат над главите им съвсем ниско, притиснати към хората от набъбналото небе. Гледат, не искат да отлитат далеч.

Ямшчиков е объркан.

— Гадост, другари. Аз лично не разбирам какво е станало тук. Няма да пипаме нищо за по-сигурно. Да не сте посмели да мародерствате, че току-виж имат чума или нещо такова. И слушай, Ринат? Иди да застреляш кучетата. Кой знае какво са видели тук, но явно всичките са бесни. Аз със сигурност не бих взел такива вкъщи.