Дмитрий Глуховски
Граничен пост (78)

3.

По стълбичката се спуска човек. Върху него има брезентово наметало, устата му е скрита зад намордника на респиратор, на краката — гумени ботуши. Светят в лицето му, насочват към него дулата — при Полкан най-накрая се е върнала изоставилата го гвардия — а човекът само вдига за поздрав ръката си в черна гумена ръкавица. Моли:

— Не стреляйте.

Полкан се приближава към него, зад широкия му гръб Егор изучава новодошлия. Полкан се радва. Отпуска автомата, заема се да си свие цигара.

— О! Говориш по нашенски! Ще пушиш ли?

Човекът с ръкавиците присвива очи под лъчите на фенерите, поклаща глава.

— Не бива.

— Какво да се прави! Ние също не бива, разбираш ли, но нищо, дърпаме си тихомълком. Откъде идвате, накъде сте се запътили?

— Трябва да преминем. Трябва да продължим.

И Егор долавя в гласа му някаква грешка — не в думите, не в произношението, а нещо друго. Нещо като че ли познато. Той го долавя, а Полкан — не. Полкан продължава да бърбори:

— Да преминат трябвало! Вие трябва да преминете, а ние трябва да разберем каква е работата. Тук, любезни приятелю, е държавна граница. Засега е тук, да. Та така, трябва да ти кажа, че спрях машината ти на крачка от нарушението. Давай тук документите, ако имаш, и разказвай — с каква цел, какво превозваме…

Той разпитва така този човек, сякаш не се е приземил при тях, насред полето, междугалактически крайцер от далечна звезда, а китайците се опитват да откарат с каруцата някакво свое китайско менте до столицата, без да платят мито.

— Не бива да стоим тук дълго. Трябва да стигнем Москва.

Интонацията не е каквато трябва. Счупена мелодика. Има фалшиви ноти в разговора. Не е акцентът — а сякаш пее неправилно.

— Господи боже, мамка ти, ти не ме ли разбираш, мили човече? Или си оглушал?

Полкан се почуква с дебелия пръст по ухото и се усмихва, уж приятелски. Но човекът му кима:

— Глух съм.

Ето. Той не чува самия себе си, затова и лъже в нотите. Егор го побиват тръпки. Той хваща Полкан за ръкава, но онзи вече и сам със своя пиянски усет се е досетил за кого му напомня това:

— Вие там какво, на онзи бряг всичките ли сте глухи?

Човечецът клати глава: не разбирам.

— А да четеш, да четеш умееш ли? Буквите знаеш ли? Или също си дивак! Ей! На заставата? Някой има ли лист и молив?

Носят дневника на дежурствата и молив и Полкан, поглеждайки недоверчиво към госта, пише на празна страница: „ОТКЪДЕ?“. Онзи кима — разбрал е въпроса. Полкан се усмихва.

— Ето! Потръгна разговорът.

— От Киров. От Киров сме.

Полкан му пише: „СЪСЕДИ!“.

Човекът сякаш се усмихва под респиратора си, кима. Тогава Полкан му пише: „ЗАЩО В МОСКВА?“.

— За помощ.

Полкан надрасква с непослушната си, отвикнала да пише ръка: „ЗА КАКВА ПОМОЩ?“.

Човекът прочита това и вдига погледа си към Полкан. Той не е млад, по-стар е от коменданта, сигурно има шейсет години. Лицето му е в дълбоки бръчки, изпохапано от шарка. Очите му са дълбоко поставени, почти безцветни, като изгладено от реката счупено стъкло. Той изучава Полкан, изучава и Егор зад гърба на Полкан. Клати глава. Мълчи.

Полкан му се усмихва лошо и пише, говорейки в същото време:

— Значи така, мили човече. Като начало ще огледаме влака ти какво там возиш. А после ще се обадим в Москва и ще попитаме: дали те чакат, хубавецо, или не.

Човекът чете комендантските завъртулки.

— Не можем да чакаме. Трябва да преминем. Там, във влака, има хора.

Лицето на Полкан се изменя.

— Защо не каза веднага, мамка ти! Не им е много здравословно да стоят там, над реката… Там, знаеш ли, има отровни газове… Откарай, братко, влака си назад, и после ела пеша да поговорим!

Но онзи, без да слуша и без да чете, продължава:

— Не бива при тях. Там всичко е запечатано. Те имат туберкулоза. Това е мобилна болница.

Полкан отстъпва назад — инстинктивно.

— И ти какво искаш: да ви пусна вас, чумавите, в Москва? В столицата?! Карай бързо влака на обратно!

— Не. Това е единствената ни надежда. Че там ще ги излекуват. Казаха ми, че в Москва сега това го лекуват.

Полкан, озверял, пише в тетрадката, като счупва молива си: „КОЙ ТИ КАЗА?!“.

— Московчаните. Казаците.

— Виж го ти! Карай обратно, както ти се каза! Без разрешение от Москва няма да те пусна и на сантиметър, разбра ли, проклет Охболи!

Човекът кима. А после произнася с друг тон:

— Уплътнихме вагоните доколкото можахме. Но ако болните ми се надишат с газове и умрат, това ще тежи на вашата съвест. А аз няма да тръгна в обратна посока. Ако тръгна назад, това вече ще е на моята съвест.

Той се извръща и тежко се качва по стълбите обратно в кабината на локомотива. Полкан му крещи:

— Ей! Ей, къде тръгна?!

Но онзи не го чува.

Тогава Полкан със замах удря по борда — мамка му! И командва приближилите се до него Коц и Свиридов:

— Разглобявай коловозите, по дяволите! Няма да минат нито на крачка оттук! И слушай! Никой да не се доближава до вагоните! Че кой знае…

Той се изхрачва в колелата на влака и си тръгва. Егор вика подире му:

— Ей! А моста! А на моста?!

Полкан се извръща наполовина и маха към него като към комар:

— Какво? Не виждаш ли какво става? Трябва да доложа на Москва! После!

Той се отдалечава, Свиридов бяга за инструментите, Коц остава да гледа грамадата на локомотива; вътре е тихо, но в дълбините, в кварцовите недра на прашните прозорци бродят призрачни огньове. Той не е сам там, този човек, който се беше спуснал при тях.

Егор пристъпва в забранената посока — към вагоните. Но се олюлява — тръбичката на противогаза му пропуска въздух, и Егор се отказва. Днес няма повече сили. Утре.

Във всеки случай сега с всичко това се занимават възрастните.