Дмитрий Глуховски
Граничен пост (24)

2.

Егор обикаля в кръг цялата нощ: ходи до заводския корпус, повиси тук, повиси там — и все го тегли към прозореца на Мишел. Той не свети — тя отдавна спи. Но прозорецът е открехнат и Егор неведнъж се спира миг преди да я повика… Или преди да започне да декламира стих… Е, нещо кратичко. Спира се, защото му става срамно и страшно.

Егор не може да направи нищо със себе си — представя си я в леглото с голи, загорели крака и с бяла, твърде голяма тениска. А под тениската…

Да я види днес с мъж, да види как тя държи някого за ръката, как се сближава с него, докосва го… Мишел, дръпнатата, свята Мишел, която веднага отблъсква всеки ухажор от Поста, която никой с никого не е виждал никога…

Сега му се иска да е при нея, с нея — още по-отчаяно, сто пъти по-отчаяно. По-рано си беше мислил, че е просто невъзможно; сега знае, че е възможно — но не за него. Но да, този никаквец е по-голям. И във всяко отношение е един такъв прекрасен руски човек. Майка му със сигурност не е циганка. С това вече нищо не може да се направи.

Плюс това нали е московчанин, а всеки на Поста знае, че Мишел се е устремила към тази своя Москва. И този е такъв безразсъден смелчага, че е решил да минава през моста. Макар че току-виж се окаже, че и там живеят хора и няма нищо страшно!

Герой… Ще си отиде той, Мишелка, още утре ще отпраши и никой не знае дали ще се върне, или не! А аз съм си тук и никъде няма да се отдалечавам от теб!

Униформата им, разбира се, е яка. Тези пагончета, фуражките.

Снаряжението им също си го бива!

С такова снаряжение не се налага да бъдеш кой знае какъв герой. Онези сигурно си имат и картечници на дрезините, скрити под брезента, а може да имат и нещо още по-яко от картечници. Трийсет души са тръгнали. Майка му може колкото си иска, да се плаши от своите сънища, но трийсет души все пак са си сила.

Тя сигурно ще излезе да изпрати своя ухажор. Довиждане, скъпи, аз съм възхитена от твоята нечовешка храброст. Отиваш в край, пълен с опасности, както ни каза майката на Егор. Дай да те разцелувам на прощаване. Пфу, мамка му!

Да можеше Егор да отиде с тях… Вместо този дръвник.

В този момент се хлопат капаци. Отваря се прозорец.

И из целия двор се разнася вопълът на майка му:

— Егоооор! Прибирай се вкъщи!

— Гледай си работата, майко!

Егор се стаява в сенките. Лицето му е пламнало, вътрешностите му се разкъсват. А прозорецът на Мишел е отворен… Та тя ще чуе…

Той изхвърчава от двора; краката му сами го носят към заводските корпуси. Иска му се хем да пропадне вдън земя, хем нещо да измисли… Да направи… Нещо такова, че тя в него, в Егор да гледа, а не в онзи надувко.

А ако…

А ако той пръв отиде на моста?

Ако стъпи пръв на него, още днес, и стигне до края!

И когато тези контета със своите пагончета тръгнат по него с фанфари, той изведнъж ще се появи и ще каже: а вие да не мислите, че там има нещо особено? Аз вчера ходих, няма нищо такова.

Още повече че наистина няма нищо такова, нали скитникът каза.

Естествено, на моста, в тази зловеща зелена каша, не бива да се ходи без противогаз, но Егор има скрит противогаз в своето скривалище, в заводското бомбоубежище. Всъщност там има и фенер. Само автомат не може да измъкне по това време, но нищо. Остава му да измисли как да мине покрай заставата, която пази на моста. Но и тук има идея…

В първите два дни след пришествието на скитника постът на тази застава беше подсилен — очакваха нови гости, но никой друг не излизаше от мъглата и дежурствата се върнаха към своята рутина. Най-много трима бойци, на разсъмване — смяна. Когато смяната се забави, сънените граничари не искат да я чакат. Тръгват към портата, тропат по караулката, будят успалата се смяна.

Колко пъти се е случвало това пред Егор.

Ето тогава би могъл да се промъкне.

Той дърпа прилепилата се чугунена грамада, блъска я настрани, вратата скърца, съпротивлява се, опитва се да събуди всички на Поста, гадината. Но вече е най-дълбоката нощ, тези часове преди разсъмване, когато умират старците, когато е невъзможно да се събудят.

У самия Егор няма и сянка от сънливост, настръхнал е от възбуда, тресе го от студения застоял въздух на катакомбите. Нищо. Утре, когато разкаже на всички къде е бил, ще се сгрее. Когато Мишел го гледа. И когато самият той гледа към този казак.

От наполовина затрупания изход на бомбоубежището Егор се промъква към насипа — тук почти няма осветление, а луната е скрита зад облаци, нищо сложно. Сложното ще е да излезе право пред патрулните на пътя и да закрачи по този път към моста.

Егор си избира място — в храстите почти под заставата. Толкова близо до нея, че разговорите на патрулните могат да се чуят едва ли не дума по дума. Обсъждат пристигналия скитник, някой — като че ли Жора Бармалей — казва, че скитникът всъщност е или странстващ монах, или поп без енория и че загубените местни бабки много са му се зарадвали.

Не само бабките, мрачно си мисли Егор.

После разговорът се прехвърля на казаците и на консервите, които те са докарали. Одевешната вечеря беше първата прилична от две, ако не и от три седмици и на абсолютно всички на Поста им липсваха московските консерви с месо. Така че всички бяха обърнали внимание на сандъците с шаблонни надписи в дрезините. Само че едноокият Лев Сергеевич казва, че казаците не са му дали да разтовари консервите, казали му, че старшият засега не разрешава. А какво чака?

Унилото есенно слънце хвърля сив отблясък върху черното небе, кани се да се издигне и патрулните по това време вече биха могли да се готвят за тръгване, но те се бавят. Може би са получили от Полкан някакви инструкции за особена бдителност, докато всичко около моста не се нормализира отново?

Егор вече не го сдържа на едно място. Вятърът става по-силен, клоните се огъват, задухва му във врата и ръкавите; горе сигурно също са наежени, но чакат смяната.

Вятърът бие в зелената стена, леко я изблъсква — но само леко; изпаренията, които се вдигат от реката, са твърде тежки и твърде обилни. Добре поне, че отсамната страна не е подветрената — иначе тук би било невъзможно да се диша без противогаз.

Седят. Чакат. Небето скоро ще просветлее. Времето изтича.

И когато Егор вече започва да се чуди дали да не изкачи насипа и да се предаде на патрулните, изведнъж от Ярославъл към тях стремително се надига скакалецово шумолене — и заедно с него пелената на мръсен целофан.

Порой.

Тежките капки отначало падат встрани, после започват да падат и върху Егор, а там, горе — и върху останалите хора. Егор бързо-бързо си нахлузва противогаза и си мята гумената качулка на плаща. Човек трябва да си пази кожата от тези дъждове.

— Заваля! Сега пак ще ни прогори до язви!

— Мамка му, а там! Виж на хоризонта!

— Да се прибираме, а, братлета? На такова време кой ще дойде?

— Колко остана до края на смяната?

— Десет минути. Девет.

— Е, добре. Спокойна нощ беше.

— Е, какво, другарю командир?

— Ами добре. Командвам отстъпление!

Патрулните ругаят, подсмихват се и наметнали якетата на главите си, побягват през храстите към Поста. Егор седи една минута неподвижно, после още една и едва след като се убеждава, че никой няма намерение да се връща, се закатерва към релсите. Привежда се като под обстрел и побягва към зелената мъгла.