Дмитрий Глуховски
Граничен пост (62)

9.

Егор лежи в стаята си, дрънкайки на китарата. Подбира музиката към новите стихове.

Плъзва се мрак!

Плъзва се мрак!

Иззад реката към заставата плъзва се мрак!

Шибаният Кузма!

Шибаният Кузма!

Избави ни, праведни Боже, от всички лайна!

Свят, свят, свят, свят,

на Сатаната шах и мат!

Майка му влиза, без да чука. Сяда на леглото, изтръгва от ръката му китарата, изтръгва идиотската песничка от гърлото на Егор по средата на думата.

— Говори!

— Ти какво, мамо?!

— Хайде, разказвай.

— Ама за какво?!

Макар че половината жени от комуната идват при майка му за съвети, самият Егор никога не е вярвал наистина в способностите й. За него, за Егор, тя вечно вижда нещо тревожно и тези видения по-рано неведнъж са ставали причина за най-странни и глупави забрани: не се къпи, не ходи на дежурство с мъжете на третия ден след пълнолуние, не яж солено, не се приближавай до момичета. Егор търпеше колкото можеше, а после започна да се надсмива над майка си — и силата на пророчествата й не започна да отслабва от този смях, докато Егор съвсем не се освободи от нея. И ето ти сега…

— Защо го направи?

— Какво съм направил, мамо?

— Защо го прати там?

— Кого? Къде?

— Егор! Престани да се държиш като кретен. Защо позволи на тези идиоти да минат през реката? След като си знаел, че съм права, Егор?

Егор изсумтява, опитвайки се да измисли някакво оправдание, но вместо това пита:

— Какво ти каза тя? Тя ли така смята?

Тамара го хваща за ръката, ноктите й се врязват в китката му.

— Боли ме!

— Ти знаеше, че той отива към своята гибел, знаеше, че аз съм права, и нищо не каза. Ти си видял, че съм права, Егор.

— Нищо не съм видял!

— Знам, че си видял. Аз… Сега се връзва. Аз просто си мислех, че всичко това тепърва ще се случи, обърках миналото и бъдещето. А се оказва, че ти си видял всичко.

— Глупости!

— Не знам какво точно, но знам какво беше лицето ти. Сънувах те — ти на този проклет мост. Очите ти. Ти знаеше всичко. И не ме подкрепи. А сега това клето момиче… Сега всички ние… Господи, Егор… Представяш ли си какво очаква всички ни?!

— Стига си говорила глупости! Плъзва се мрак, бля! Хайде с този брадатия да пеем в един тон! Достатъчно! „Егор това, Егор онова!“ Нищо такова няма там! Стига, мамо! Разбра ли?! Уморих се от теб!

Егор скача от леглото, хваща раницата си и излита в коридора, изтръгва якето от кукичката и се хвърля в стълбищния кладенец. Писна му! Наистина му писна!

Трябва просто да докаже на всички тях, че там няма нищо. Трябва самият той да се убеди в това. Време е вече, не може повече така. Докато този шибан телефон все още работи, трябва да се добере до моста, да го отключи и да узнае какво се е случило там. За да стане ясно веднъж завинаги. И да престане майка му да го тормози със своите глупости. И този дебилен поп…

И за да го отпусне страхът.

Прозорецът над главата му се отваря. Майка му, само по нощница, се подава до кръста, увисва над двора.

— Егооооор! Върниииии се! Бързо вкъщи! Егооооор!

Никога.