Дмитрий Глуховски
Граничен пост (2)

2.

Когато стига до втория етаж, Егор се спира при облицованата врата на четвърти апартамент. Затаява дъх, вслушва се — ще чуе ли нейния глас? Не.

Егор има остър слух. Чува съседските разговори през стената дословно, чува как откъм китайците идват каруци, съпроводени с кучешки лай; чува на каква нота свисти чайникът и на каква вият вълците. Майка му казва, че в това отношение се е метнал на истинския си баща. Идиотски дар, казва тя, нищо хубаво няма в него.

Не. Не я чува. Чува как баба й се моли зад облицованата врата и нищо повече. Напразно беше спрял. Упреквайки себе си за своята мекушавост, Егор прескача няколко стъпала и продължава да се носи надолу.

На входа взима облегнатия на стената лонгборд.

Качва се върху него, но не тръгва наникъде: гледа в прозорците над себе си. В прозорците на втория етаж. Прозорците са пусти; за миг му се струва, че зад стъклото, като изпод лед, се мярка тя — разпуснати светли коси, слаби загорели рамене, виждат се дори прозрачните сиви очи… Нима не е успял да я чуе, нима я е пропуснал? Егор вдига ръка, помахва неуверено на стъклото и леда.

И в този момент усеща, че някой го гледа в гръб.

Мишел стои при гаражите и го гледа подигравателно и предварително уморено — тя дори не иска да започва този разговор: здрасти, как си, с мен всичко е наред — защото разбира по-добре от Егор какво се крие там, зад тази словесна черупка. Тя е на двайсет и четири, за нея Егор е твърде малък и недостатъчно як, макар и да е доведен син на коменданта на Поста. Егор е на седемнайсет, той, разбира се, всичко е опитал; но е опитал просто така — за нормалност и за чиста съвест, с китайска проститутка в Шанхай. А Мишел е звезда, принцеса, извънземна.

В ръцете й има айфон — нейния вечен стар айфон, с който тя не се разделя нито за миг. Мобилен телефон, по който не може да се обади никъде, защото клетъчните мрежи са пропаднали отдавна-отдавна, още в началото на войната. Но той е нужен на Мишел не за да звъни в настоящето. Нужен й е за връзка с миналото.

Егор подсмърча.

— Здрасти. Как си?

Мишел го поглежда — и той вижда в погледа й още нещо освен вечната умора от неумелото ухажване на Егор. Вижда чернота — очите й са прегорели. Тя набира въздух, за да издуха Егор от полезрението си, но вместо това се обажда безсилно и сякаш равнодушно:

— Телефонът умря.

— Как така умря?

— Не знам. Все някога трябваше да се случи.

Сякаш равнодушно — но гласът й трепери, и Мишел се извръща от Егор, поглежда в пустотата отвъд портата.

Егор се изпъчва, за да изглежда и звучи колкото се може по-уверено.

— Сигурно някак може да се оправи!

Мишел го поглежда внимателно, в упор. На Егор му се завива свят. Усеща аромата й.

— Как? Вече го носих на Колка Колцов. Казва — заминал си е, ако беше нов — поне може да се опита да му се смени паметта, а така…

— Ами тогава — казва Егор, глупаво усмихвайки се — добре дошла при нас, на Поста, значи. Чувствай се като у дома си. Тук е заставата ни, там е болницата, а това е училището. Клозетите са на улицата — канализацията не бачка…

Мишел скръства ръце на гърдите си. Синьото й дънково яке се събира като ризница. Тя го поглежда с омраза:

— Дебил. Не е смешно.

Извръща се, прегърбва се и си тръгва. Егор се изпотява, усмивката му се превръща в спазъм, но не може да намери думи, за да спре Мишел. Сега ще я загуби завинаги, със сигурност ще я загуби. Той самият не би говорил повече със себе си след подобно нещо, какво остава за Мишел… Дебил. Точно така, дебил.

Трябва да измисли нещо спешно. Каквото и да е. Сега!

Започва да бълва думи, сглобява несвързано:

— Аз измислих тук една песничка… Написах… Да ти я изсвиря, искаш ли?

Слава богу, тя вече не чува това.