Дмитрий Глуховски
Граничен пост (48)

7.

Егор отваря люка и се измъква на покрива. Днес е сух ден, сух и ясен — на запад се виждат отломки от Ярославъл, а на изток — както обикновено, димящата река и чезнещият в нея мост. В ръцете си Егор държи китарата, качулката на жилетката му е нахлузена едва ли не до самите очи. Уж беше дошъл тук да се упражнява — току-виж измисли нещо? Но гледа само в моста.

Мина повече от седмица, а той все се бави. Какво чака? Може би ще чака, докато вече стане със сигурност безсмислено да ходи там — може би тогава ще остави себе си на мира? Сигурно. Но мостът го зове. Мъртвите го зоват. Онази жена с чантичката на шията го моли да й върне телефона.

И живите го тласкат натам: живите, които той все още не е предупредил за това, че всяка една нощ от другия бряг на този може да се появи същият този ужас, от който са бягали с всичка сила, губейки по пътя си всичко човешко, клетите хора на моста.

И Егор се качва на покрива, за да погледа моста — просто да го погледа.

Той взима в ръце китарата и пробва струните.

Отиваме в тази мъгла,

в нищото отиваме.

На сто години път от дома,

откъдето няма връщане назад.

Краката ни са изранени,

влакове призраци

ни поздравяват.

По-весело, момчета.

— Чия е тази песен?

Егор потрепва, обръща се… Мишел. Какво прави тя тук? Как се е появила тук… Толкова внезапно! На Егор му става горещо.

— Ами чия… Моя май. Ами, тези дни… Тези дни я написах и ето музиката… Е, опитвам се.

Той се суети, заеква, но Мишел не му се смее. Гледа китарата.

— А какво има нататък?

— Къде?

— В тази песен?

— Ти… Искаш да ти я изпея нататък?

— Аха. Можеш ли?

— По-нататък? Може би да я изсвиря отначало… Че все още се бъркам.

— Хайде.

Отиваме в тази мъгла,

в нищото отиваме.

На сто години път от дома,

откъдето няма връщане назад.

Краката ни са изранени,

влакове призраци

ни поздравяват.

По-весело, момчета.

Оставихме онези,

които уж ни обичат,

цял век ще ни чакат,

така обещаха.

Нека запомнят смеха ни,

нека измолят за нас сили,

ние сме зад хиляда реки,

ние сме в страна без име.

Ще им простим измяната.

Ако изчезнем, не е беда.

Не сте видели кръста, не,

простете се с войниците.

Отиваме в тази мъгла,

в нищото отиваме.

На сто години път от дома,

откъдето няма връщане назад.

— Засега това е всичко. Може още нещо… Тътени от гръмове… Не знам, там… Леви — десни… Но засега е така.

— Не, не трябва нищо повече. Така е добре.

Егор кима на Мишел. Мълчи, не знае какво повече да каже, бои се да не я изплаши. Бои се от нея. Какво още да й каже?

— Страхотно пееш.

— Така ли? Наистина ли?

— Можеш ли да я изсвириш още веднъж?

И Егор я изсвирва още веднъж. Струва му се, че всичко това е сън: не е възможно всичко да се случва точно така, както сто пъти си го е представял. Мишел слуша, загледана в далечината, отвъд реката. Когато той изсвирва финалния акорд, тя въздъхва.

— Странно е, че ти си написал това. Такава зряла песен.

Егор свива рамене.

— Ами така се получи.

— Е, добре. Благодаря. Аз тръгвам.

Той иска да я спре, но тя се гмурва в люка; после заскърцват гумените подметки по бетонните стъпала, все по-дълбоко в стълбищния кладенец. Сега на Егор му се иска да намери Колцов, със заплахи или подкуп да го накара да изтрие намерения телефон и да го даде на Мишел. Нека да го вземе. На нея й трябва повече.

Но после мостът отново привлича погледа му и придърпва Егор към себе си.