Дмитрий Глуховски
Граничен пост (38)

8.

Бабата се зае да тормози дядото веднага щом Нюра донесе благата вест: пристигналият от другата страна на моста е съвсем истински православен свещеник; най-малко монах, ако не и нещо повече. Когато отец Данил излезе да благославя казаците за бойни подвизи, в целия Пост вече не беше останал човек, който да не знае какъв е той. И имаше хора, които го гледаха с очакване и надежда.

Баба Маруся гледаше в тавана и не можеше да види нищо, но чакаше появата на свещеника с огромно нетърпение. Нюрочка й разказа първо за хоругвата и за „Господи, помилуй“, после за кръста на врата му, после за молитвите в бълнуването, после за това, че се е свестил и че казашкият атаман, вярващ човек, е отишъл да му се поклони. През цялото това време бабата напяваше: иди, та иди. След като отец Данил прекръсти казаците, съпротивата стана невъзможна.

Мишел знаеше кой ще влезе сега: беше следила дядо си през прозореца. Не беше ясно само за какво е нужен конвоят.

Цялата тази разправия с венчаването й се струваше глупост, бабин каприз; а Мишел винаги беше на страната на дядо си. Но това нейно раздразнение от упорството на баба й, от желанието й да привърже по-здраво към себе си дядо й, кой знае защо, не се прехвърля и върху изнемощелия монах, макар че точно той сега трябва да изпълни волята на баба й.

Когато отваря, Мишел даже му се усмихва — и то искрено. По този начин тя му благодари за това, че със своята благословия е предпазил нейния Саша от всички бесове, които се е опитала да натресе на казаците Полкановата вещица. Мишел е готова да го нарича така, както го наричаше и Кригов:

— Здравейте, отец Данил.

Отец Данил й кима сериозно, не бърза да се усмихва. Може би той не бива да се усмихва на девойки? Кой знае какво му е позволено и какво не?

Така или иначе за Мишел той е нещо като съучастник. И двамата искат със Саша и с неговите момчета да не се случи нищо лошо.

Охраната остава при входа, а монахът изхлузва обувките си — дали са му ги вместо разкъсаните маратонки, с които е дошъл. После отива подир дядо й в стаята и изглежда, дори не забелязва, че конвоиращите са го пуснали сам. Оглежда апартамента без интерес.

Баба й се е изчервила от вълнение, пръстите на живата й ръка мачкат чаршафа. Често въздъхва. Протяга като тръбичка устните си, моли да ги допре до китката на госта. Не й се получава добре — половината уста не й се подчинява. Казва неразбираемо с другата половина на устата:

— Господи Исусе, дочаках. Дочаках. Молих се и дочаках. Господ ми прати пастир.

Отец Данил не бърза да й дава ръката си. Гледа я внимателно. Очите му са хлътнали, вместо човешки бузи стърчат само скулите, измили са му косите, но без мръсотията, която ги е държала заедно, са станали още по-редки.

— Здравейте.

Той говори с монотонен безизразен глас — глас на човек, който не може да се чуе и да се коригира.

— Свети отче. Моля те. Венчай ни двама ни с мъжа ми. С него, Никита.

Баба Маруся, гледайки косо, посочва с очи дядото.

Той въздъхва обречено, но се усмихва добродушно на Маруся: добре, хайде.

Отец Данил отново се оглежда, сякаш е забравил къде е попаднал и как се е озовал тук. Бабата е объркана: тя сигурно си е мислила, че попът само това и чака, да венчае някого. На челото й избива пот. Мишел се приближава, за да я забърше, но баба й я пропъжда с ресници.

Сега вече и дядото се моли:

— Венчайте ни, отче.

Бабата, задъхвайки се, нарежда:

— Не искаме да живеем в грях. И след смъртта си желаем да се съберем на небесата.

Мишел се мръщи гнусливо: тези глупави форми на думите, които баба й е изровила от своите молитвеници, сега й изглеждат ужасно фалшиви.

Гостът клати глава, сякаш нищо от казаното не е стигнало до него. После сяда на леглото в краката на бабата. И изрича с безстрастния си глас:

— Няма да има царство божие за вас. Когото е сметнал за нужен на небесата, Господ вече е призовал. Небесните порти са се затворили. Отлетял е небесният град от греховната земя, както душата отлита от тялото. Сега земята е останала във владение на Сатаната. Виждаме последните й гърчове. Не мога да те изповядам и не мога да ти дам причастие. Нямам право. Прости ми. Мога да направя само едно: да те прекръстя, за да те пожалят бесовете.

Той я прекръства безсилно, целува я по челото и се изправя.

От думите му на бабата кръвта й се отдръпва от лицето и то става восъчно, сякаш вече е предала богу дух. Отец Данил само свива рамене, прекръства и останалите и тръгва към изхода, където го чака конвоят. Дядото бърза подире му, мърморейки в движение:

— Какво, толкова ли ви е трудно? Има ли някаква разлика? Просто направете, както тя моли, както ние молим, а? А ние ще ви се отблагодарим с каквото можем, ще ви се отблагодарим… Тя така чакаше да я венчаете… Да ни венчаете…

Мишел го слуша от бабината стая, където е останала да подържи старицата за ръката; тя чува, но светият отец — не.

Преди да хлопне вратата, отец Данил казва още нещо — на охраната си, на бабата, на всички:

— Нали е казано: ще се спасят само праведниците, останалите ще ги завземат бесовете. Когато идвах насам, си мислех, че тук ще намеря праведници. А сега виждам: от онази страна на реката всичко е рухнало, и от тази рухва. Гнилоч. Отпадъци. Изгнили сме отвътре, няма да издържим бурята. Вятърът едва се надига, а боровете вече са прекършени като клечки. Какво тогава ни очаква? Това е. Водете ме в тъмницата.