Дмитрий Глуховски
Граничен пост (9)

9.

— Слушай, Ямшчик… Хайде… Посвети ми, а?

— Къде да ти посветя?

Ямшчиков цвили, но това вече не успокоява Антончик. Той не откъсва поглед от клокочещата пелена, зад който се крие неизвестно колко дългият мост. В нея сякаш наистина нещо шава, набъбва, расте. Приближава се.

Антончик е на двайсет и шест, очите му са млади, не обича да чете, а да стреля със снайпер. А Ямшчиков, макар и да може да тръгне само с нож срещу глиган в гората — такъв безстрашен човек е — не е добре със зрението.

— Нататък освети, към моста.

— Към моста?

Ямшчиков отново се кикоти и тогава Антончик изтръгва от него фенерчето и насочва жълтия лъч към зелената стена.

— Ето! Какво, не виждаш ли?

Ръцете му се тресат, фенерът в тях подскача и лъчът, който при мъгливата завеса съвсем е отслабнал, постоянно се плъзга по някакъв съсирек от тъмнина, който се провира към зелената пелена.

Но този съсирек расте и скоро го забелязват всички, дори и късогледият Ямшчиков, който до последно е смятал, че този път се майтапят с него.

Лепливата мъгла се присламчва към нещото, обгръща го, не позволява да се видят очертанията му. То се движи странно, неравно, сякаш пълзи на тласъци, внезапни скокове — и още се клати насам-натам. На ръст би трябвало да е поне два и половина метра, ако не и три. Дългото слабо тяло като че ли е увенчано с огромна глава.

Хората на заставата просто наблюдават как то се приближава към тях — наблюдават го като омагьосани, сякаш всичките инструкции изведнъж са излетели от главите им. Не могат да отвикнат от мисълта, че от онази страна на моста не може да има нищо, че оттам никой не може да дойде при тях. Никой и нищо.

И едва когато се вижда как то в пълен ръст минава през зелената ципа, когато става окончателно ясно, че всичко това се случва наистина, Ямшчиков сякаш се пробужда и изревава:

— Стой, кой е там?!

Но съществото не спира — то продължава да се носи право към заставата: ето, вече е с крачка по-близо, още с крачка и още, и още.

Ямшчиков напипва автомата, насочва дулото към ниското навъсено небе — облаците са разплескани върху невидимо стъкло право над главите им — и изстрелва в него единични изстрели. Стъклото не се чупи, небето не пада, съществото продължава да се носи право към тях. Ямшчиков реве:

— Ще стрелям!

Но Антончик му взима автомата.

— Дай на мен. А ти по-добре ми свети…

Ямшчиков насочва подскачащия лъч към приближаващата се фигура. Остроокият Антончик я хваща на мушката. Тя все още е обгърната от зелен шлейф, но е трудно да не уцелиш такава глава.

Антончик си поема дъх, издиша и от коленете изстрелва кратък откос в огромната глава на съществото.

Куршумите не го спират нито за секунда — все едно Антончик би могъл да пропусне… Или това създание не го ловят куршуми. То продължава да върви — монотонно, упорито, равнодушно.

— На оръжие! На оръжие!

Ямшчиков хваща слушалката на телефона: да позвъни на Поста, да успее да предупреди поне тях.

И в този момент фигурата, излюпила се окончателно от мъглата, надава глас. Унил, гъгнив, сякаш човешки — но не, съвсем не човешки — вой.