Дмитрий Глуховски
Граничен пост (68)

4.

Мишел слага табуретката до шкафа, качва се на нея, напипва, без да гледа, кутията от обувки, където стоят старите огледални фотоапарати — дядо й ги колекционира. Кутията е тежка — Мишел знае защо. Започва бавно да придърпва кутията към себе си — тихо-тихо, така че да не почнат да дрънчат детайлите вътре в нея и да не стърже по повърхността на шкафа прекалено шумно.

Придърпва я на пет сантиметра — и се оглежда за баба си. Тя като че ли дреме, както винаги след обяд; и това е единственото време, когато може да се ограби кутията. Но оттук, от двуметрова височина, не може да се разбере дали очите на баба й са отворени, или затворени. Похърква равномерно, при издишване издава „иху-у“ като кон; под носа й има прозрачна капка.

Мишел си мисли за това, че не обича тази старица. Мъчно й е за нея, но не я обича.

Отново придърпва кутията към себе си — тя най-накрая се измъква, увисва над главата на Мишел. Сега трябва да е съвсем внимателна.

Без да слиза от табуретката, Мишел сваля кутията до гърдите си; дърпа капака — той се е слепил и детайлите вътре издрънчават. Мишел хвърля към баба си изпитателен поглед — но тя, изглежда, нищо не е чула.

Капакът поддава. Е? Там ли е той?

Там е.

Под зенита и канона, с които дядо й се е сдобил някъде из пустите Ярославълски апартаменти, завит е в омаслен парцал. Държейки кутията с една ръка, Мишел го поглажда: вярно ли е предположила? Вярно.

„Макаров“. Лично на дядо й, скрит от всички.

Мишел го измъква предпазливо, умолявайки фотоапаратите на дядо й да не дрънчат. Маха парцала, пъхва дулото в колана на дънките. Заема се да затвори кутията обратно — и изведнъж й се струва, че баба й я гледа. Гледа я внимателно, без да се обажда, и не се знае от колко време е така.

Пистолетът потрепва — едва не се измъква от колана й, но Мишел някак успява да го хване.

Не, баба й спи или продължава да се прави, че спи.

И Мишел успява по някакъв начин да затвори кутията и да я върне на шкафа, преди в антрето да се разнесе превъртането на ключа в ключалката.

Мишел посреща дядо си почервеняла, не може да го погледне в очите — моли се дано той да не погледне там, където под дългата й риза стърчи дръжката на макаровия, тя е сигурна, че дядо й веднага ще го напипа с рентгеновото си зрение, с което още от детството й може да определя кога тя е в лошо настроение, кога лъже и кога се е влюбила.

— Е, как е там? Върна ли си на твоите старци за вчерашното? Или още им дължиш? Колко беше за предишната игра? Пакет или два?

Старецът я поглежда с безцветните си, бивши сивосинкави очи. Прегръща я през рамото.

— Пакет. Ще ми направиш ли чай? Останал ли ни е още?

Тя не успява да измисли под какъв предлог да се измъкне, за да скрие пистолета — и й се налага да отиде под ръка с дядо си до кухнята. Надувайки корема си, за да не шари дулото, Мишел слага чайника, мие чашки в мивката. Дядо й въздъхва, без да я изпуска от поглед.

Тя заглушава въздишките му с приказки:

— А с тези двамата какво, така и не се изясни, така ли? Полкан обеща за два дни да разследва всичко и накрая — нищо. Мъжете на заставата нищо ли не казаха за това?

— Какво да кажат? Никой нищо не разбира…

— Зловещо е това, разбира се. Баба отново се моли непрекъснато, вече ще пробие дупка в тавана. Отец Данил казва, че точно за това е предупреждавал и то е само първата крачка, а по-нататък ще бъде и по-лошо, ако не се захванем спешно да умъртвяваме плътта. Като че ли преди не сме я умъртвявали достатъчно. Освен това развива такава теория, че сме отговорни един за друг, така че ако някой се провали в умъртвяването, ще отговаряме всички.

Дядо й я предупреждава с повдигане на вежда — кимва към стаята, където баба й започва да се размърдва и да кашля, измъквайки се от обедната си дрямка.

— Тихо… Недей така… Че знаеш как е тя по този въпрос… Хей, ти къде? Остани малко…

Мишел се бои, че ако седне, тежкият пистолет може да се измъкне и да тупне на пода. Вместо да седне до дядо си, тя се обляга на прага на вратата, обърната с празния си хълбок към Никита.

Той разбърква в чашата си московска захар на бучки, дрънка с лъжичка по напукания мрамор. Вижда, че не й се седи тук, но все още не я пуска. Въздъхва и накрая я моли:

— Можеш да ми кажеш.

Мишел пламва:

— Какво да ти кажа?!

— Каквото искаш. За този твоя атаман.

— Нищо не искам! Какъв атаман?!

Тя изскача в антрето и най-накрая се затваря в стаята си.