Дмитрий Глуховски
Граничен пост (77)

2.

Дворът на комуната е натъпкан до дупка: надошли са всички, които могат да си стоят на краката. Хората се катерят по покривите, раздвижват разположените там от Полкан стрелци, взират се в моста. Върху небето се е издигнала оранжева каменна луна, светлината от нея не е много, но е достатъчна, за да се види пристигналият при тях от тъмнината влак. Достатъчно е да се разбере, че голяма част от него все още е заседнала в тази пустота. Охраната на портата е изпаднала в апатия, хората излизат зад оградата и самоволно се разхождат до заставата.

Мишел с раницата си излиза през портата безпрепятствено, изгубва се сред купчината зяпачи, които изучават композицията предпазливо, от разстояние. Бащата на Сонечка Белоусова, подпухнал и окалян, стои и я държи за ръката. Сонечка вижда Мишел и й маха. Вика, смеейки се:

— Уте сутинта да си в ушилишето!

Мишел също й маха. Утре сутринта… Кой знае къде ще бъде тя утре сутринта.

Аркашка дърпа Соня към себе си като разлаяло се куче на каишка и продължава започнатия спор:

— Пътнически е, казвам ти!

— Какъв ти пътнически! Товарен е. Виж какъв е дълъг. В пътническите колко вагони има? Петнайсет? А виж го този!

— Все едно виждаш колко вагони са. Ето, на моста нищо не се вижда!

— Какъв ви пътнически! Вие какво! Откъде ще се съберат толкова пътници оттам, от другата страна? Та там всичко е било опустошено!

— Добре, мамка му! А тогава откъде ще се намерят товари? Това ми кажете!

— Може такова… Решили са да установят комуникации? Като едно време…

— С кого комуникации? С кого комуникации, тъпако? По-добре си мълчи, не се излагай пред хората!

— Ами ето го, стои си там влакът, значи всичко има! В Москва няма влакове, а при онези отвъд реката — ето, всичко си има. Може да е от Перн, може от Ебург… Или от Владик да са пристигнали! А ние викаме: диваци са там, диваци… Наред са си, мамка му, никакви диваци не са! Не по-диви от нашите!

— Пристигнали са, добре. И какво искат?

— Ами какво… Какво, какво… Едва ли са пътували толкова, за да стигнат до нас… Ние тук нищо нямаме…

Мишел ги слуша, а гледа в Сонечка. Не беше искала, но се бе привързала към нея за тази седмица в училище. Към нея и към Алинка. И към Ваня Виноградов. Но всичко това е тук. А Мишел не е оттук.

Сега е подходящият момент да се измъкне от тълпата, да се прокрадне към сенките и да си отиде по релсите в тъмнината. Фенер си има, пистолетът е откраднат, раницата е пълна с подарените й консерви — раницата й опъва раменете, но ще има храна за поне седмица; Мишел си казва, че Саша ненапразно й беше дал този унизителен подарък. Сега тя ще може да се добере до семейството му и да ги помоли да остане с тях — нали каквото и да се е случило с него самия, в нея сега живее частица от него.

А ще й повярват ли?

Сигурно ще й повярват. Баща му е доктор, значи — добър човек и търпелив. След седмица-две коремът й още няма да се вижда; какво пък, ако я изгонят, може да отседне някъде другаде, а после да се върне при тях вече с детето в ръце. С детето, което толкова ще прилича на Саша, че вече няма да останат никакви съмнения.

А не е ли решила твърде рано да отиде при тях?

Не беше ли сложила твърде рано кръст на Саша? И защо — само защото вещицата й забрани да го чака? От момента на срещата им не е минал и месец. Експедицията може да продължи още дълги седмици. Какво право има Мишел да се отчайва толкова рано? Това не е ли предателство?

Мишел е стигнала до насипа; тя е в сляпа зона — всички погледи са обърнати към влака. Върви, бягай — никой няма да забележи. Но краката й не й се подчиняват.

Може би тези, които са дошли с влака, знаят нещо за казашкия отряд? Срещнали са го по пътя — нали релсите дотук са едни — и са обменили новини? Може би вещицата греши — или нарочно е объркала Мишел, чувствайки, че тя я мрази?

Рано е.

Трябва да даде на Саша още един шанс — още един шанс да е останал жив. Трябва да разузнае за него. И ако хората във влака не са чували нищо за изгубилата се експедиция… или ако кажат, че тя е загинала… Тогава Мишел ще отиде в Москва.

Утре.