Дмитрий Глуховски
Граничен пост (73)

9.

Значи телефона все пак го е имало: какво друго би могъл да обещае Колцов на Мишелка? Телефона го е имало и по някакъв начин е попаднал в Колка.

Егор се вмъква в караулката; Антончик е задрямал над книжката. Егор се навежда над нея: Светото писание. Побутва Антончик по рамото.

— Антон! Антонич!

Онзи отваря очи с такава скорост, сякаш изобщо не е спал.

— Какво искаш?

— Погледни в графика кой е бил на заставата, когато са ме домъкнали от моста?

— А защо?

— Погледни де! Да знам на кого да благодаря.

Антончик сумти недоволно, но бърка в чекмеджето, вади тетрадка с карирани листа и проверява фамилиите в нужната колонка.

— Таковата… На някого е вече късничко да благодариш.

Караулката се поклаща като вълна, която връхлита Егор, той се олюлява.

— В смисъл? Колцов, така ли?

— Не. Колцов е почивал този ден. Цигал и Серьожка Траверса. И още Коц.

— Цигал е бил? Цигал ме е носил?

— Откъде да знам кой те е носил? Казвам ти кои са били на заставата тази нощ.

— Цигал.

Цигал значи му е измъкнал телефона? Или самият Егор го е изтърсил. Цигал го е прибрал и го е дал на дружката си… Или не му го е дал, а само му го е показал… А по-нататък дявол знае какво се е случило с тях… Между тях.

— А той може би и сега си лежи там, в гаража, сред останалите електронни вехтории на Колка.

— Кой „той“?

— Телефонът, мамка му! Телефонът!

— Ти въобще как си, Егорка? Да нямаш температура?

Но Егор вече се измъква от караулката и се носи нататък — към Колкиния гараж работилница, където са го убили.

На вратата на гаража е сложена верига с катинар. Наблизо бърборят десетгодишните хлапета близначетата, Вовка и Женка Рондик, преразказват си какво се е случило, и се плашат взаимно с току-що измислени подробности.

— Ей, момчета? В течение ли сте какво е станало?

— Разбира се!

— Така. И какво?

— Накратко, бабай ги е пречукал и двамата.

— Какъв е този бабай?

— Този, дето взима душите. Този, от пустия град. Който пази изоставените жилища. Ако си пъхаш носа в чуждите жилища, ще те издебне и ще сложи в теб личинка. А после бум-бам и край. Ето така!

Егор гледа тъпо момчетата. Те стоят абсолютно сериозни, уплашили са се сами от историята си повече, отколкото са искали да изплашат него. Егор се мръщи, мръщи, после не издържа и изсумтява:

— Що за глупости! Я се омитайте оттук!

Опитва се да плесне един от еднаквите Рондик по врата, но онзи се изплъзва и двамата офейкват нанякъде.

Заключено с катинар.

Трябва да намери ключ. Но от кого? Само от Полкан.

Ако имаше телефона…

Егор тича да търси Полкан. Краката му сякаш са чужди. В двора го няма — проповедта е свършила, тълпата се е разотишла, само майка му седи на пейката и гледа в прозореца. На Егор хем му се иска да се приближи към нея, хем никак не му се иска да се приближава.

Катери се като на Еверест към Полкановия кабинет — там е заключено. И едва вкъщи намира пастрока си — вече подпийнал, яростно почервенял и вонящ отдалеч на домашнярка.

— Ти къде избяга от лазарета?! Може би и теб трябва да затворя в изолатора?!

— Добре съм! Чуй! Трябва ми ключ от гаража!

— Какъв ключ!

Полкан го сграбчва с щипката си за врата, вмъква го в апартамента и щрака вратата.

— От гаража на Колцов, от работилницата!

— За какъв дявол! Ти поне знаеш ли защо там е заключено?

— Всичко знам! У кого е ключът? У теб?!

— Така!

Полкан го влачи към хола, блъска го на дивана. На масата има наполовина празна бутилка и отворена консерва с месо, плотът е зацапан и залян. Докато майка му се опитва да измоли благодат от попа, този тук пиянства. Ама че семейство! Как би се махнал от тях веднъж завинаги! Ето, Мишел се маха, а Егор какво — тук ще остарее и ще пукне, така ли? Не… Като приключи цялата тази каша — чао. И ще видим дали го има там Екатеринбург, или не.

— Ти ли сви консервата?

— Аз… Аз, да. Много ми се прияде през деня… Не издържах.

— И ровиш из чуждите неща без разрешение!

Той замахва с ръчището си и Егор целият се свива, понеже вече му се е случвало неведнъж. Но изглежда, видът му е толкова жалък, че Полкан решава да не го бие.

— Още не си ми отговорил за самоотлъчката, мамка му!

— Хайде, ще ти отговоря! Само че пак няма да ми повярваш, няма да ми повярваш без телефона!

— Какъв телефон пак, мамка му?!

Егор се изправя, за да не му дудне пак Полкан от горе надолу, а да говорят като равни.

— Нали ти казвам. Там на моста има куп мъртъвци. Загряваш ли? Честна дума! Заклевам се, мамка му! Видях ги там! Идвали са насам. При нас! Оттам… И с тях се е случила някаква гадост. И после видях как хората на онзи бряг… Влизат във водата и потъват. Куп народ. И от една жена на моста, мъртва… Тя имаше телефон. На който може и всичко да е снимано. И аз открих как да го отключа. И го носех насам. И са ми го откраднали… Сигурно Цигал! И го е дал на Колцов! Така че той сега е там! При Колцов! В работилницата! Сред неговите вехтории!

Полкан присвива мътните си очи.

— Каква глупост.

— Ако не вярваш — прати хора на моста! Колко е дотам? Километър! Сам ще видиш всичко!

— А за какво ми е да гледам там?

Егор го зяпва смаяно.

— Оттам идва нещо, ти загряваш ли, или грам не загряваш?! Трябва да разберем какво е това!

— Отиди първо в онзи шибан гараж и разбери, щом си такъв умник! Да беше видял каква касапница беше.

Полкан обръща чашката и с несигурна ръка си налива още.

— Еми трупове… Полежали са там една седмица, ще полежат още… Няма да избягат… Нали ти каза майка ти — не се пъхай там! При нас тук скоро от глад ще започне клане! Може би и тези двамата един друг… А ти ми викаш — на моста, та на моста!

— Ти ли си комендант на този Пост, или кой?! На теб въобще ли не ти пука?! Те лежат на моста, съвсем наблизо! Бяха на него още преди казаците!

— Не разбрах?! Ти откъде…

Егор се сепва — но вече е късно.

— Ходил съм и по-рано там. Още преди казаците.

— А защо тогава не ми каза по-рано?!

— Ами по-рано… По-рано нямаше такова… Беше ме страх! Страх ме беше да кажа!

Той мисли, че Полкан сега ще му се смее, ще му се смее или ще му залепи един по врата. Но Полкан безмълвно допива налятото в чашата и със съсредоточен вид се заема да човърка с вилицата в консервената кутия.

— Страх го било. Страх го било, видите ли.

Късчето му се изплъзва: ръката не му се подчинява. Полкан натиска отново, някак несръчно, и консервата излита върху ризата му. Ругае, почиствайки се. Навежда се, взима падналото парче от пода и го слага в устата си. Егор се досеща:

— Какво, и теб ли те е страх?!

— Предизвикваш ли ме, паленце?! Хайде, давай! Хайде направо сега!

Полкан хваща мундира си и тръгва през антрето, като събаря столовете и съсипва цветята на Тамара. След минута той вече е на двора и крещи на стъписаните караулни:

— Отваряйте портата, мамка му! Отиваме на моста!