Дмитрий Глуховски
Граничен пост (70)

6.

Хората, които бавно влизат в отровната вода и крачка по крачка се потапят в нея, без да чувстват болка и без да се опитват да плуват, просто вървят по дъното, докато зелената каша не напълни дробовете им, хората, потъващи и умиращи без принуда и без съпротива, без мъки и гърчове — тях беше ли ги видял?

Сега на Егор отново му се струва, че да.

Това не можеше да бъде, но беше се случило. Егор можеше да се удивява и да не вярва на очите си, защото не разбираше какво вижда. А ето този свети, мамка му, отец със сигурност не би се удивил. Обзети от Сатаната — и край, това е.

Измолил бил проклетникът. Мерси.

Но няма кого другиго да пита.

Преди да влезе във входа, където в апартамент на третия етаж се намира изолаторът, Егор с всички сили се опитва да измисли какво да каже на охраната, за да го пуснат при попа. Разглежда сто варианта, но в края на краищата се прибира вкъщи, бърка в известния му Полканов склад и открадва една от останалите три консерви с варено месо. После измисля как да се оправдае. Растящ организъм, една седмица в кома, така го е прихванало, че ох, ах, просто някакво обсебване, направо я е взел и е изял всичко. Майка му ще го защити.

Качва се по стълбите на третия етаж, консервата е скрита в раницата му, всяко стъпало му се удава по-трудно от предишното. Егор не вярва нито дума от приказките на проклетия поп, презира всички, които онзи е успял да омае, но го е страх, истински го е страх от разговора с него.

На входа на изолатора има един охранител — Ваня Воронцов. Наточил е един пирон с шкурка, рисува на стената член с криле. При вида на Егор зарязва работата и пъха ръце в джобовете с най-невъзмутим вид.

— О! Поздравления за оздравяването. Какво ти трябва?

Вратата на изолатора е обикновена желязна врата, само че е сложена на обратно — със заключалките отвън и шпионката навътре, за да може да се гледа в апартамента, а не към входната площадка.

— Слушай, Ваня… Работата е такава. Аз трябва при този… При този отец. При Данил.

Воронцов изкривява физиономия.

— Аха. Разбира се. Ще те пусна при отеца, а после оня ще ме направи на нищо. Разкарай се.

— Наистина, Ваня. Ти какво, глупав ли си? Няма да кажа нищо на оня, та нали първо на мен ще си го изкара! Пусни ме, а? Набързо, за десет минути ще си пошепнем.

— Ходи да си шепнеш с оная ти работа.

Ама че е непробиваем, мамка му. Железен. Егор въздъхва, бърка в раницата си. Вади консервата. Воронцов я съзира и преглъща.

— Кво е това?

— Варено месо, какво.

— Така, и?

— За теб, мамка му. Награда — изненада.

Воронцов иска да каже „не“, но не може да откъсне поглед от консервата. Той е също толкова нещастен и измършавял като всички останали на Поста. Бузите му са хлътнали, скулите му стърчат.

— Аргумент.

— Ами ето. Десет минути.

— А как смяташ да си говориш с него, щом е глух?

— Ами… Все някак. Просто ще послушам какво ще каже.

— Ще каже — за какво?

Егор се преструва. Изобразява съмнение. Изобразява решителност.

— Ами за Колцов и за онзи, за Цигал. Какво мисли. Той нали казва, че Сатаната и всички тези гадости. Искам да го послушам. Че много съм пропуснал…

Воронцов все гледа в консервата — и разговаря с нея.

— А ако не иска да говори с теб? Ако вдигне врява?

— Че каква врява! Просто ще го попитам…

— Ами дявол знае.

Ваня хапе бузата си, дърпа косъмчетата на късата си брада. После пита — вече Егор, а не консервата:

— А ти самият изобщо как си? За или против?

— За кое?

Воронцов прави уморена физиономия — ох, Егор, защо се държиш като някоя женка?

— За отеца или против?

— Аз съм…

Егор мисли да се присмее, но се колебае. За или против? А ако е за отеца, против кого е?

— Сам за себе си.

— Разумно. И аз съм сам за себе си.

Ваня му прави знак да замълчи, вслушва се в гласовете в двора — не идват ли към входа? Протяга ръка за консервата. И след като я взима, предупреждава шепнешком Егор:

— Виж, ако не поиска да говори, аз нямам нищо общо.

— Можеш да я запазиш.

— Ами добре. Само ти, такова, не вдигай шум там, че съседите отдолу всичко ще чуят.

Той тихо отключва и отваря вратата, като леко я повдига на пантите, за да не скърца.

— Ето, Егор… А откъде е консервата? Уж свършиха вече…

— Свършиха, но не докрай…

Егор вече говори каквото му падне — това ниво вече е преминато, главата му е заета с онова, което предстои.

Зад отворената врата се вижда полутъмен коридор. Там стои човек. С лице към Егор. Ръцете му са скръстени на гърдите. Чака.