Дмитрий Глуховски
Граничен пост (27)

5.

Зад прозореца плющи порой.

Мишел седи насълзена, тя все още хлипа, опитва се да успокои дишането си. Сълзите са я връхлетели в пристъп и Саша не може да я успокои колкото и да се старае.

— Сега ще си помислиш, че съм истеричка.

Тя се усмихва и отново изхлипва. Той също й се усмихва, добродушно.

— Всички жени са истерички.

— Е, поне аз не съм по-лоша от всички останали…

Вместо да я утешава с думи, той я целува по крайчето на устните. Това е достатъчно. Тя се обръща към него така, че да прихване целувката.

— А за колко време отивате?

— Засега не знам. Може би за седмица. Може би за две. Добре би било да се доберем до Перм, но на първо време може и до Киров. Както се получи.

— Не разбирам за какво ви е да ходите там. Там няма нищо.

— Ами… Как за какво? Първо, това е императорска задача. Второ, нашето дело се състои точно в това: да върнем земите отвъд реката обратно в империята.

— И императорът сам, лично ти даде заповед!

— Ами да. Така беше.

— Извика те в Кремъл и казва…

— Не в Кремъл. В резиденцията, на Стария площад.

— И какъв е той, императорът?

— Какъв… Ами… На петдесет години. С брада. Нисък. На вид като че ли е обикновен… Но разбираш ли, от него приижда такава сила… Че е невъзможно да не го послушаш. И още… Ами просто силата му да убеждава, е невероятна. С всичко, което казва, се съгласяваш. Защото виждаш — не казва нито една дума, в която самият той да не вярва. Ето. Разбрах кое е най-важното в него: истината. И за тази истина самият той е готов да умре. Затова може и да изпраща другите на смърт. И не те е страх.

— Мен ме е страх.

— Стига! От какво те е страх? Нали дойде при вас този, слабоумният, от другия бряг. Казва, че там няма нищо, което да го няма тук. Толкова години са минали от войната. Всичко се е изтрило в паметта.

— Не знам…

Пороят все шуми зад прозореца; от него на Мишел й става необичайно уютно вътре. Необичайно топло и спокойно в ръцете на този мъж. И изобщо не й се иска той да я пуска от прегръдката си. Тя се притиска към него, крие се под мишницата му, чувства се съвсем малко момиче. Пита го още веднъж:

— А вие със сигурност ще минете през нас на обратно?

Атаманът се усмихва.

— Други пътища до Москва просто няма. Само вашият мост през Волга е останал. Така че да, ще минем през вас.

— И тогава може би?

— Тогава…

Мишел се отдръпва, поглежда го от разстояние.

— Да не си помислиш! Не ти се натрапвам. Просто ме откарай до Москва, а там ще се оправя и сама.

Кригов се смее в брадата си.

— Нищо не си мисля. Просто не обичам да правя планове за бъдещето. Човек предполага, а Бог разполага. Знаеш я тази приказка.

— А аз си правя планове.

Атаманът прекарва пръст по бузата й, по мекото на ухото.

— Колко си красива…

— Не, ти си красив.

Той се протяга към кесията си, свива си цигара от стара банкнота от хиляда рубли. Драсва клечка, запалва.

— С удоволствие ще те закарам до Москва. Ако се върна.

— Ще се върнеш.

Мишел му взима димящата цигара, сляга я в чинийката пепелник и отмята завивката от рамене си.