Дмитрий Глуховски
Граничен пост (84)

9.

Егор така и не намира телефона, макар че преди тръгване обръща всичко в гаража на Колцов надолу с главата. Отива си, мачкайки в джоба си зацапаната страничка от чуждия паспорт. А в главата си мачка мисълта за това какво може да се е случило с Колцов.

Ако са отключили телефона… Пуснали са го и са отворили… Какво може да е станало след това? Заради какво е станал такъв скандал? Не може да повярва, че просто заради апарата — не се връзва. Тогава заради това, което е в него?

Узнали са нещо? Нещо са разбрали? Получили са съобщение? Позвъняване? Там има снимана карта със съкровище, ала-бала?! Какво такова може да има, че единият да убие другия с голи ръце?

Или всичко това е постановка? Двамата са узнали нещо, което не е трябвало, и затова са ги отстранили… А заключената отвътре врата… Е, това също някак са го инсценирали. Но кой? Попът е заключен, няма кой друг…

Звъни се за обяд и Егор свърва към столовата.

На обяд ги няма нито майка му, нито Полкан. Гарнизонният готвач с виновен вид лично разпределя по чиниите хилавите коренчета, кълне се, че ги варил колкото е могъл, и че са добре изпробвани.

Хората мърморят злобно.

— Лесно му е на него да се отказва от консервите. Току-виж самият той не яде корени, а консерви…

— Гнуси се от нашата трапеза. Неговата май е по-богата.

Лев Сергеевич се опитва да разубеди всички тези дисиденти:

— Е, ти пък! Сигурно просто разговаря с Москва. Ще дойде. Ние тук, братче, всички сме в една лодка!

— Да го вземат дяволите, Сергеич! Ние си имаме своя лодка, той — своя! Нашата отива към дъното, неговата още ще поплава! Ти не го видя вчера, а ние го видяхме. Целият омазан със сос, вони на варено месо плюс домашнярка!

Егор настръхва. Сега би трябвало да стане, да защити Полкан, но той снижава глава между раменете си. Те нали го виждат, виждат го и говорят всичко това пред него; може би точно на него го и говорят.

— О, я стига! Той не би направил такова нещо! Егор! Ти какво мълчиш, я кажи за татенцето!

За татенцето! Би трябвало да им каже, че Полкан не му е татко, никога не е бил и никога няма да бъде. Но не бива — защото по всичко изглежда, че Егор плава в същата тази лодка, в която Полкан се отдалечава от потъващите хора. Плюскал е с него месце — дай сега да се отметне. Човек за всичко трябва да си плаща.

Егор откъсва глава от чинията, в която лежат същите тези противни корени, и произнася:

— Не, разбира се! Вие какво, откачили ли сте всичките?

И се натъква право на ухилената физиономия на Ваня Воронцов. На Ваня, на когото вчера сам беше връчил откраднатия от Полкан месен снаряд. Ваня се усмихва:

— Хайде, хайде, кажи си.

— Ти си кажи.

Егор си дояжда, зажумял, гадостта от паничката и тихомълком се изнизва от столовата. Хората ръмжат гладно подире му.

Ето какво му е нужно: един последен разговор с отец Данил. Да го попита за Колцов и Цигал, да го попита за проклетия влак, да го попита за думите му, че Егор е избран. Да го попита и да му се изсмее в лицето, защото предишния път не беше успял да се надсмее над бълнуването му.

Егор нахлува в дома си.

— Маааамо? Вкъщи ли си?

Никой не отговаря. И все пак той надниква в спалнята й. Майка му лежи в кревата, гледа в тавана.

— Мамо! Всичко ли е наред с теб?

Тя прехвърля погледа си върху него, но нищо не отговаря.

— Мамо! Какво ти е?

— Много ме боли главата.

— Аааа… Ами такова… Дръж се. Кажи, ако стане по-лошо.

— На мен ми е лошо, Егор.

— Ами… аз имам предвид… Онова.

Той се забавя на прага й, макар че се е канел да се справи с този въпрос за минута.

— Мога ли… Е, да ти помогна някак?

Майка му клати глава. Егор тогава като идиот пита отново:

— Наред ли е всичко?

— Ти умееш ли да прощаваш на хората, Егор?

— Аз… Но майко, пак ли започваш?

— А аз не умея особено.

Егор цъка с език от нетърпение.

— Ти какво… за това ли? Дето ти казах при влака? Ами извинявай. Разпалил се бях. Беше такова напрежение!

— Разбирам.

— Мамо! А може ли сега да не устройваш тази сцена?

— Каква сцена, Егор?

— Онази сцена с умиращия болен!

Тя отново го поглежда — обидено и изумено.

— Ти мислиш, че симулирам?

— Аз нищо не мисля!

Той пристъпва навън от стаята й.

— Можеш ли днес да не ходиш никъде, Егор? Просто да останеш тук, с мен?

— Не… Не, мамо, наистина трябва да тръгвам, честна дума.

— Много те моля.

— Не. Не, мамо. Ще направя едно нещо и ще се върна.

Той бързо, докато не е успяла да му попречи, се промъква в хола, отваря бюфета и поглежда в запасите на пастрока си. И ще ги изразходва с облекчение: там сега е останала само една консерва, последната консерва, която отличава Егор от обикновените хора в комуната. Трябва да я даде, да подкупи с нея Воронцов или който днес охранява проповедника, да се избави от нея и да стане равен на другите.

— Егор! Егор! Какво правиш там!

— Нищо! Приключих! Лежи, почивай!

— Егор!

Той се носи през две стъпала, сякаш се бои, че тя наистина сега ще изскочи и ще го подгони.