Дмитрий Глуховски
Граничен пост (34)

4.

Егор чака казашкия керван с нетърпение. Колко време им трябва, за да се натъкнат на първите трупове на моста? Нали се движат на пара, точно за три минути ще се доберат до онзи страшния огромен мъж, който лежеше най-отпред, вкопчил издраните си пръсти в траверсите. Не могат да го заобиколят, и през него няма да им се получи да минат — значи трябва да слязат разузнавачите, да изследват коловоза — и после Кригов вече сам ще разбере всичко.

Ще разбере, че не бива да се минава мостът. Ще разбере и ще даде заден ход.

Егор гледа часовника си: минават десет минути, петнайсет, двайсет.

Майка му сега се е затворила вкъщи и там бълва жлъчта си. Полкан се е забил в кабинета си, обсадил е телефона. Никой няма да тръгне да му вика, че се шляе… Игор не издържа, изтичва през портата, излиза на релсите и започва да гледа моста. Нищо не се вижда и не се чува. Мъглата стои спокойно и тихо, вятърът духа към нея откъм Москва и навярно връща обратно в зеления гъсталак и отчаяно-веселите войнишки гласове, и тракането на моторите.

От заставата му викат:

— Егор! Ти какво правиш тук?!

Той свива рамене: нищо.

Време е да си тръгва, но не му се тръгва. Двайсет и пет минути, половин час. Нима този тъпак просто е наредил на своите хора да разчистят линията от труповете и им е заповядал да продължат нататък? Но нали в някой момент и той би трябвало да се изплаши? Трябва и той да осъзнае, че на онзи бряг се твори някакъв невъобразим ужас и че там не бива да се стъпва — точно както беше казала майка му?

На Егор му се приисква да се върне у дома още сега, незабавно. Вместо да заобиколи репеите, той тръгва направо, разбутвайки бодливите клонки — и си раздира дланите до кръв. Гледа ги тъпо — вие му се свят.

Е, и какво?

А ако ги беше предупредил — те нима нямаше да тръгнат през моста? Така или иначе щяха да тръгнат. Нямаше да вземат да слушат него, хлапака, а на всичко отгоре щяха и да му се присмеят пред всички, както се бяха присмели на майка му.

И въобще — така им се пада на тези дръвници; съвсем са се самозабравили. И цялото им това бълнуване за империята, за отвоюването на земи, за маршируващи армии, дрън-дрън. Първо, мамка му, отвоювай този мост, после се прави на герой. Права беше майка му, седяха си тук, всичко беше спокойно, къде се бутате, а?

Егор върви към дома, гледайки дланите си.

Така им се пада, нали?

Нищо няма да им стане. Ще се повозят и ще се върнат.

А ако Егор все пак им беше съобщил? Ако беше казал на Кригов: целият мост е осеян с трупове. Там става нещо, телата са съвсем пресни. Нещо става може би точно сега. Послушайте я, послушайте майка ми, тя не е луда.

Послушайте нея, а не този брадясал тип с кръста, от когото измолихте благословия. Който, както и Егор, е бил там и всичко е видял. Който, както и Егор, не каза нищо на никого.

В двора почти всички вече са се разбягали по своите си дела; караулните отвеждат отец Данил. Полкан им беше наредил да го затворят, докато се изяснят нещата — Егор чу това. Прав е Полкан, макар и самият той да не знае колко. Така на Егор му е поне мъничко по-покойно… Той защо не каза нищо на казаците, а даже сам ги изпрати там? Има си някаква основателна причина за това? Нека по-добре поседи затворен. Поне от него да не се налага да се боят.

Отец Данил усеща настойчивия поглед на Егор, вдига очи и ласкаво му се усмихва. От тази усмивка Егор го побиват тръпки.