Дмитрий Глуховски
Граничен пост (56)

3.

Мишел също стои под прозореца с решетката. Отец Данил изобщо не се вижда, само някакъв тъмен силует зад решетките. И все пак не я напуска усещането, че сега той гледа в нея — точно в нея.

— Не ви моля за нищо, за което Господ не би помолил вас. Осемте греховни страсти не са измислени от мен, те са известни на хората от времето на прогонването от Райската градина. Чревоугодие. Похот. Алчност. Гняв. Тъга. Леност. Суетност. Горделивост. От тях произлизат и всички останали прегрешения. Който не ги е преборил, е уязвим пред Сатаната.

Мишел слуша внимателно. Вътре в нея се събира нещо черно. Отец Данил чете тази проповед не за първи път. Тя знае какво ще последва след тези думи.

— Тези, които са им се поддали, отслабват отбраната си и отварят душата си пред Сатаната. Тези, които не са се покаяли, ще станат сигурна плячка за Сатаната. И го няма сега Господ да се бори с Княза на този свят за вашите души. А който сега дари на дявола душата си, той ще му предаде и тялото си.

Знае какво ще последва, и въпреки това не си тръгва. Сякаш се надява, че отец Данил този път ще размисли и ще разкаже всичко по друг начин. Но той повтаря същото дума по дума за онези, които по-рано не са го слушали.

— Чревоугодничеството разваля плътта. Прехранената плът подлудява човек. На този, който храни тялото си извънмерно, започва да му се струва, че е направен само от месо, и забравя за душата си. Но по-страшна от чревоугодието е похотта. Този, който развлича греховната си същност, който задоволява тялото си, той предава душата си на страстта, а душата в сладост и в страст е отворена врата за дявола. И децата, които заченете в похот, ще бъдат обещани не на Господ, а на Сатаната. Затова ви моля да презрете плътта и вместо нея да лелеете душата си.

Мишел слага ръка на корема си. Ръката й е студена. Страшно й е. Тя скришом се озърта, заслушва се в шепота на струпалите се наоколо старици. Струва й се, че всички около нея я поглеждат под око. Че знаят тайната й. Иска й се по-скоро да избяга, но не бива — тогава вече ще се досетят дори най-непроницателните. Тя се заставя да остане и да продължи да слуша. Отец Данил продължава да говори, сякаш равнодушно — сякаш изобщо не му се иска да убеждава никого тук в нищо. Може и наистина да е така.

— Алчността е лоша с това, че кара човека да прави всичко само за себе си, а в останалите хора да търси само изгода за себе си и да не вижда равни на себе си. Любовта, любовта трябва да е основа на отношенията между хората, а не парите. Парите лишават от човечност. Колкото повече ги трупаш, колкото повече хора предаваш, толкова повече предаваш Господ… Но още по-страшен от алчността е гневът.

Хората внимават, питат се един друг, ако не могат да чуят отеца. Той не спира, говори и говори, вещае през решетката и гледа не нагоре или надолу, а някъде напред — сякаш през стената на отсрещната сграда, през дръпнатите пердета в кабинета на Полкан — към безкрайно далечната Москва.

— Когато човек се гневи, вече е поверил себе си на дявола. Защото едно богоподобно същество, какъвто е бил човекът при създаването си, не бива да изпитва омраза към своите братя, не бива да им желае злото и в никакъв случай — смъртта. Този, който се гневи, наподобява див звяр, в порив на ярост може да причини другиму вреда или изобщо да стигне до убийство. Двойно грешен против останалите е този, който е позволил в сърцето му да покълнат семената на гнева. Този, който отмъщава, обрича себе си да гори в адския пламък. Няма да бъде опростен.

Отец Данил маха с ръка — сякаш сее нещо, и хората се преместват напред, мислейки, че ще им се удаде да хванат онова, което той хвърля. Вещицата на Полкан също стои тук, също лови — макар и по-далеч от останалите, на последния ред, така че за нея навярно няма да остане нищо. Защо се мъкне тя тук? На какво се надява? Може би се опитва да урочаса глухия проповедник?

Сред мръсната кал, с която е залят дворът, пада тежка тишина. Хората започват да се съвещават по-гръмогласно, защото последните думи на проповедника са по-мътни от предишните.

Сега вече може.

Мишел се оттегля назад, пресича двора и се мушка във входа си. Иска й се да се пъхне под одеялото си и в същото време — да избяга от дома, да се измъкне през портата и да върви нанякъде, докато в краката й все още има поне капчица сила. Тя безшумно отваря вратата, прокрадва се на пръсти в банята, пали свещ и се оглежда в огледалото.

Няма приятелки на Поста, но й е много необходимо да обсъди с някого това, което се случва с нея. Да чуе някакъв добър съвет, да чуе просто, че не всичко е толкова страшно, всичко някак ще се нареди, че всички жени на света минават през това нещо и тя няма да е изключение. Само че с кого да сподели тази тайна? С баба си? С Рижата Ленка, утешителката на комунарите?

На какво би могла да я научи Ленка? Как да отрови плода — как го прави тя? С меден сулфат или с отрова за мишки?

Мишел се завива през глава с одеялото и си мисли за Саша. Тя не иска да се отървава от детето му. А и засега няма никакво дете, там има само зачатък, бучица от клетки — нейните и Сашините — които са се сраснали така, че не могат да се разделят, и растат, растат, растат…

Ето това е най-удивителното, казва си Мишел. Целувките, прегръдките, проникването — всичко това е като някаква игра. Приятна игра, главозамайваща, опияняваща. А онова, което става после — то е най-истинското от всичко, което може да се случи с човек. Най-безвъзвратното. Най-важното в живота. Това, което ще я свърже със Саша — този толкова случаен и толкова дългоочакван човек — завинаги.

Не, тя не е глупачка.

Достатъчно се е наслушала от местните баби и чудесно разбира, че мъжете се боят до спазъм да не би пиянската мъглива игра отведнъж да се превърне в железен непоправим живот. Ако той сега беше тук, нейният Саша, и ако й кажеше: на мен не ми трябва това дете, тя сигурно би отишла при Рижата Ленка за отровата за мишки или каквото там имаше…

Но Саша не е до нея и тя няма кого да пита. А детето — то нали не е само нейно, но и на Саша, а и само по себе си не е ничия собственост, то също има право на живот, както и всички останали, колкото и страшно да й е сега на Мишел, не бива просто така да се… Да вземе да…

Но на нея й е страшно.

Моля те, мисли си Мишел, моля те, моля те, моля те. Нека с теб всичко да е наред. Нека се върнеш жив и здрав. Нека ти да му разрешиш да живее. И нека двамата с теб си отидем завинаги от това забравено от Бога място.