Дмитрий Глуховски
Граничен пост (31)

1.

Рулевият на първата дрезина, вече набрала ход, едва успява да спре; Егоровата майка стои на релсите твърдо, не се помръдва. Изглежда, че й е все едно дали ще я прегазят, или не. Караулните се канят да пристъпят към нея, но се спират; жена на коменданта е все пак.

Кригов се обръща към Полкан.

— Как да го разбираме това?

Полкан, червен като рак, отива при Тамара, хваща я за ръката. Тя се изтръгва. Не казва нито дума на мъжа си, обръща се направо към атамана:

— Не бива да ходите там! Никой не бива! Връщайте се в Москва! Където искате, ходете, само не там!

— Как така! И защо?

— Там има зло! Зло има там! На онзи бряг. Спи, чака да го събудят. На вас ви изглежда, че ние тук водим спокоен живот, а? Спокоен? Това е, защото седим по-тихи от водата, по-ниски от тревата. То не може да ни види през реката. А вие отивате право в пастта му. Да го раздразните.

Атаманът слиза от дрезината, пита със съчувствие:

— А що за зло е това?

— Не знам точно. Само го чувствам…

— А така! А вие, Сергей Петрович, не казвате, че съпругата ви е екстрасенс.

Полкан отново хваща жена си под ръка. Светият отец наблюдава Егоровата майка, смръщил чело, опитва се да разбере каква нечестивост се върши тук.

— Да вървим, Тамара. Не се излагай пред хората. Гледа тя тук на кафе и на всичко отгоре ще…

— Махай се! Ако теб те е страх, нека аз да им кажа!

Тя го отблъсква. Не го поглежда, не иска да го гледа. А гледа в отец Данил.

— Какво ги благославяте, отче? За какво? За гибел! Вие може и да не знаете, защото на вас не ви е дадено да видите, макар и да сте праведник. Но аз, макар и грешница, виждам! Виждам мрака. Виждам, че на онзи бряг вече няма да има значение кой е грешен и кой — праведен. Никой няма да се спаси там. Ще изядат всички до един и ще допълзят тук. Мрак, мрак. Спи там като паяк на паяжината си, чака откъде ще подръпнат някоя нишка. И вие ще загинете, и на нас гибел ще навлечете! Идете си в своята Москва, не го закачайте! То не ни закача — и вие не го закачайте!

— Тамара! Престани!

Полкан е побеснял, целият е червен. Отец Данил също се е намръщил, сякаш е разбрал, че са се обърнали към него. Кригов вдига ръка. Говори подигравателно.

— И какво, Тамара… Откъде тези знания?

Тамара го поглежда изпод вежди.

— Видях. Показаха ми.

— Така. Ясно. Сън? Що за сън? Черно куче? Паяжини? Пожар вкъщи?

Казаците започват да се присмиват. Отец Данил смръщва чело, опитва са да разбере за какво се ругаят.

Егор не откъсва поглед от майка си. Той също е свикнал да се забавлява с тревожните й видения, които още нито веднъж не са се сбъдвали. Но сега — той знае — тя усеща истината. Не вижда, но усеща. Злото.

— Ще разкажа.

— Тамара! Стига, достатъчно. Да вървим! Достатъчно!

— Не, какво толкова. Хайде. Ние ще послушаме.

Полкан с глиганската си сила я надвива, почва да я мъкне към къщи. Хората наоколо шушукат, но никой не се намесва: семейни дела. При това някои от тях може и да са на страната на Тамара.

— Видях как мъглата на реката се разсея. И през реката видях всички вас, атамане! Видях ви разкъсани на парчета! Видях как вълци оглозгват войниците ти. Видях себе си — на клада! Видях сина си! Главата му цялата в кръв, тече от ушите и от устата!

— Достатъчно!

— Оставете я, Сергей Петрович.

Кригов се качва обратно на дрезината си. Огледа оттам събралите се. Оправя фуражката си. Започва така:

— Има вяра, а има и суеверия. Моята вяра е в Христа и в това, че той ще ни защити от всички беди. Нашето дело е праведно и за това дело са ни благословили, и то не само сега. А суеверие в мен няма. По-рано бяхме на юг, в дивите земи. Там хората имат зъл поглед; който не е магьосник, е стара вещица. Проклинаха ни на закуска, на обед и на вечеря. А ние си знаем — прекръстваме се и се прочистваме. И си счупиха с нас зъбите тези техни магьосници, да ви кажа. На кладата, ха-ха… Помислете си само…

Тамара се опитва да се изтръгне от Полкановите обятия:

— Аз не съм те проклинала, идиот нещастен! Само те предупреждавам!

— И да ме предупреждават, няма нужда. Вие какво си мислите, че сме тръгнали на курорт? Аз за делото, за Родината, съм готов да умра във всеки момент. И всеки от бойците ми — всички тук са доброволци. Защото, за да върнем на Отечеството всичките му земи, които предишната власт не е удържала и е разпиляла, трябва да бъдем готови на всичко. Сега — сега! — е дошъл моментът да съберем всичко късче по късче. И този момент скоро ще отмине, защото, ако ние не си ги вземем, ще ги вземат други. Велика страна е била, от единия край на света до другия! Защото онези, които са я създавали, са минавали реките и мостовете, без да ги е страх. Защото онези, които са я отбранявали, са оставили в земята костите си, за да я съхранят за нас! Била е най-великата страна на света, защото нашите бащи са мислели за нас, а не за себе си. За нас! Това е дело, по-голямо от моя или от вашия живот. Какво, мислиш си, че ме е страх да умра? Така или иначе ще се мре! А с вълците можеш да плашиш сукалчето си.

Егор този път наистина скача от перваза и прави крачка назад от прозореца. Струва му се, че сега всеки човек долу — и в тълпата, и на дрезините — ще започне да го търси с поглед. Но никой не го търси, всички гледат в устата на атамана. Речта му е съкрушила хората. Казаците на дрезините са застанали в строй. А Кригов, набрал въздух и сила, млати с юмруци небето, заковава думите си в него:

— Но преди да загинем, ще видим как нашата коленичила Родина се изправя. И вие ще го видите! След нашия отряд ще дойдат нови! Ние какво? Ние сме просто авангард, острието на копието! Там се събират такива сили, които ще пометат всеки враг! Ще отместим границата далеч от вас! Ще минава не по Волга, а първо по Кама, после по Енисей, а после и по Амур. Всичко това е наше по право. Заплатено изцяло от нашите деди и прадеди. И ако ние не отидем и не си го вземем, значи всички те — чувате ли? — всички те са живели напразно и са загивали напразно! Значи на нас ни остава само да се изродим и да загинем? Значи бабините суеверия и циганските уроки са най-правилното за нас пророчество? Това за кръвта и за вълците? А не това, което ни е предрекъл Патриархът? А той предрече, че Московия отново ще бъде огромна, единна, страшна, още в нашето време, и че ще се нарича отново както по-рано — Велика Русия!

Някой от казаците подхваща и другите закрещяват след него:

— Слава на Русия! Слава на Русия! Слава на Русия!

И Кригов също, като обхожда всички с такъв поглед, че ги прогаря чак до червата, подхваща:

— Слава на Русия! Отваряй портата! Братя, да пеем! Прощавай, девоооойко! Ще отминат дъждовете! Войниииикът ще се въъъъърне! Ти само го чакай!

Егор го побиват тръпки, налага се да ги гони с ръце от тялото си. Портите скърцат — караулните изпълняват заповедта. Казаците подхващат песента, гласовете им се сливат в хор.

— Ще се въъъърне! Твоят вееееерен другар! Любоооовта на свееета е по-сиииилна от разлъъъъката!

Тамара стои безмълвно, скръстила слабите си дълги ръце на гърдите си. Гледа отдалечаващия се керван в гръб, и нейният поглед също е изгарящ. Дрезините минават през портата, отиват към стрелката, откъдето поемат към моста.

Местното население не го сдържа в двора на Поста, изсипва се през портите, зад стената — да изпрати дрезините. Жени, мъже, деца — навярно всичките сега, подобно на Егор, ги побиват тръпки.

Всички гледат само в казаците.

Юначната им песен се вие и се носи след тях във въздуха като червен въздушен змей.

Когато се изгубват в мъглата, този змей се носи още малко отвън, но после натоварените дрезини надделяват и го увличат след себе си в бездната.