Дмитрий Глуховски
Граничен пост (8)

8.

Дядо, да си вървим вкъщи!

Мишел гледа дядо Никита едновременно умолително и строго; старият Никита й показва чашата си, която е наполовина пълна.

— Още не е дошъл моментът!

— Тя те вика. Не може да заспи.

Никита обхожда присъстващите с унил поглед. Другите двама дъртаци, стари негови приятели, още от завода, въздъхват с разбиране: демек прости и прощавай, скъпи приятелю. Бързо се чукват, гаврътват мътната домашнярка (Мишел й вика „крафт“) и Никита с пъшкане се надига от мястото си. Обляга се на внучката си, върви не без усилие — половин чаша се плацика в него.

— Какво разправя?

— Ами какво? Първо, къде е дядо ти. И „Бреза“ пак и пак.

На входа на стълбището двамата се споглеждат още веднъж и внезапно Мишел хваща Никита за ръкава.

— Не мога повече тук, дядо.

— Ново двайсет.

— Наистина не мога. Ще пукна тук.

— Направо ще пукнеш!

— Сериозно ти говоря.

— И аз сериозно на теб, Мишелка. Помисли сама: ако родителите ти бяха все още живи — нима не биха те взели? Та баща ти те обожаваше! Ти не слизаше от шията му, той не те пускаше за минутка да потичаш… Колко години минаха — и ни вест, ни кост. Това подсказва ли ти нещо?

Мишел набира въздух в дробовете си. Колко пъти разговорът им опира точно до това: до нейното упорито нежелание да допусне, че родителите й отдавна ги няма. Тя вдига поглед към дядо си.

— Е, и какво? Ами добре, умрели са. И какво?

— Кому си нужна ти тогава?

— На чичо Миша. И леля Саша.

— Можеше да се обади за толкова много години чичо Миша, нали? Но не са се обаждали.

— Ами добре! Все едно!

— Да вървим, Мишел. Да вървим вкъщи.

Тя клати глава, но все пак тръгва нагоре по стълбите след него. Насреща им излизат съседи, от отворените врати блика светлина, чуват се детски смях и плач, мъж и жена се карат, без дори да си помислят да затворят вратата. Комуната затова и така се нарича, защото е една истинска комуналка на четири етажа. Какви тайни могат да имат тук едни от други? Какъв личен живот?

Вратата, разбира се, изскърцва и бабата веднага чува това скърцане.

— Никита! Ти ли си? Никита?

— Да, Маруся, аз съм.

— Ела при мен. Ела. Искам да поговорим.

Мишел сяда в кухнята и гледа в стената. Иска й се да се сдобие с телефон — без телефон направо й идва да се обеси.

— Ти какво, Маруся?

— Искам да се омъжа за теб. Искам да се омъжа, Никита.

— За кога вече, Маруся?

— Трябва да се венчаем. Скоро ще умра, а не сме се оженили. Няма да успеем да се намерим на оня свят. Ще ми е тъжно там сама. А на теб нима не?

— Ще ми бъде, Марусенка. Но аз може и да не попадна в рая при теб.

— Пепел ти на устата! Пак ли си пил?

— Именно. А според мен алкохолиците не ги взимат там. Там твоят Архангел Михаил ще каже: „Я ми дъхни!“. И няма да ме пусне. Или кой е там на портата? Михаил или Гавриил?

— Какви ги говориш? Глупак!

Бабата хлипа, плаче. Мишел се надига, обляга чело на хладното стъкло; гледа в двора.

— Е, прости ми за глупавата шега, съгласен съм. Но кой ще ни венчае, Маруся? Тук няма кой да опее старците, а ти „венчавка“. Полкан ли да вземем да помолим?

— Глупак!