Метаданни
Данни
- Серия
- Граничен пост (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пост, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Съвременна литература на ужаса
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Фея Моргана (2020 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2022 г.)
- Корекция
- NomaD (2022)
Издание:
Автор: Дмитрий Глуховски
Заглавие: Граничен пост
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 15.12.2019
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Живко Петров; Ольга Читайкина (фотографии)
Художник на илюстрациите: Васил Велчев; Анастасия Иванова; Илья Яцкевич
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-3066-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13851
История
- — Добавяне
5.
Водят монаха в далечния край на комуналния двор; дядото на Мишел не изостава от конвоиращите, задъхва се, върви в крачка с тях. Интересува се:
— Къде така? Къде го водите? Чуваш ли, Дягилев?
— Чичо Никита, остави ни на мира. Полкан каза да го затворим. Опита се да офейка от нас.
— О, по дяволите… А мога ли да ви го заема за половин час, а после го водете където искате?
— Говори с Полкан, чичо Никита. А на теб за какво ти е?
След пет минути този въпрос задава на дядо Никита самият Полкан: на Поста не е трудно да се добереш до началството. Той гледа стареца, предварително уморен, мислено вече се настройва да откаже.
— За какво ти е на теб, чичо Никита?
— Ами… Бабката ме изтормози. Непременно й е нужно да се венчаем.
— Сложих го под арест.
— Та там със сигурност още нищо не е готово, в изолатора, нали? Докато замъкнат леглото, масата със столовете… И още трябва да проверят ключалките.
— Всъщност да.
— Ами ето. А докато мъкнат мебелите, аз бих могъл да го използвам за малко. От него няма да има голяма полза, и на теб няма да ти трябва, Сергей Петрович. А?
— И що за ред ще цари тук тогава?
— Може и да не е разбрал още, че го арестуват. Нали е глух!
— И как ще ви венчае глух, чичо Никита?
— Не питай, Сергей Петрович.
На Никита изобщо не му се иска да продължи да уговаря Полкан, още по-малко му се иска да мъкне отец Данил у дома, но няма друг изход. Жена му, откакто научи за пришествието на божия човек на Поста, съвсем изгуби спокойствие. Не можа да го дочака да се събуди и сега беше казала на Никита да не се връща без отец Данил. Днес възнамеряваше някак особено сериозно да умира и много бързаше да се венчае с Никита, преди това да се е случило.
Пък то какво се оказа.
Никита не вярва искрено в Бога, но и не може да изключи напълно наличието му. Да се венчава в настоящия момент, му се струва хем безсмислено, хем рисковано решение. Работата е там, че той вече не помни особено своята Маруся млада и прекрасна: лежащата и изхождаща се под себе си старица е затъмнила почти изцяло дръзката и весела девойка и след това затъмнение тънкият и сияещ лъч от предишната й личност е останал само в редките Никитови сънища.
Никита скоро ще доизживее времето си на земята и не разчита на вечен живот. Но ако изведнъж се окаже, че Маруся е права и съществуването в Ярославъл е само прелюдия към божието царство, то би му се искало все пак да започне всичко там на чисто, а не да се окаже осъден от небесната община на безсрочен брак с тази старица. В края на краищата кой може да гарантира, че те ще се срещнат в задгробния си живот непременно двайсетгодишни?
А ако там няма нищо, то за какво е изобщо цялата тази суетня?
Така си мисли Никита.
А на глас казва:
— Много ми е жал за нея.
— Но Никита Артемиевич… ох, мамицата ти!
Полкан убива една сънена муха върху тапетите. И доволен от успешния лов, дава разрешение:
— Добре. Нека докато там му приготвят… Идете, ако успееш да го уговориш.
Така Никита с тази нежелана победа се връща при попа в незаключения гол карцер, където за последно са затваряли буйния Ленка Пияницата, когато беше изпаднал в делириум.
Глухият поп примигва със своите обветрени очи, опитва се да прочете смисъла по устните, но устните на Никита са закоравели от възрастта, не са много еластични и звуците не си личат много ясно по тях. Бързо уморил се от Никита, отец Данил свива рамене: не чувам.
Тук Никита охотно би се предал, би се прибрал вкъщи и би казал на Маруся, че скитникът с кръста е отказал; но не може да направи това.
Той отново дърпа слабоумния за ръкава. Изобразява с пръсти венчални халки.
— Трябва да ни ожениш. Да ни ожениш с бабата. Разбираш ли?
Ако там няма нищо, то трябва да й даде някаква утеха за времето, което й е останало. Никита си има своята служба в работилниците, дежурствата на моста, запивките с приятелите на пейката привечер, самоделно свитите цигари, въздуха и слънцето. А какво има тя? Само спомените за това колко сладко е било, като е била с крака, унилия Есенин и Нюра, е, и Мишел, разбира се.
А ако там има вечен живот…
Така или иначе му е твърде жал за нея. За Маруся. Той хваща отец Данил за ръката и го помъква след себе си. Говори — и на него, и на себе си:
— Трябва. Отиваме. Трябва, разбираш ли?
Онзи или въздъхва, или измучава — като изтощена крава, на която не й е останало повече мляко, но упорито я дърпат за вимето гладните стопани. И тръгва след Никита — хем неохотно, хем послушно. Зад тях се тътрят конвоиращите.