Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Граничен пост (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пост, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фея Моргана (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022 г.)
Корекция
NomaD (2022)

Издание:

Автор: Дмитрий Глуховски

Заглавие: Граничен пост

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 15.12.2019

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров; Ольга Читайкина (фотографии)

Художник на илюстрациите: Васил Велчев; Анастасия Иванова; Илья Яцкевич

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-3066-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13851

История

  1. — Добавяне

5.

Водят монаха в далечния край на комуналния двор; дядото на Мишел не изостава от конвоиращите, задъхва се, върви в крачка с тях. Интересува се:

— Къде така? Къде го водите? Чуваш ли, Дягилев?

— Чичо Никита, остави ни на мира. Полкан каза да го затворим. Опита се да офейка от нас.

— О, по дяволите… А мога ли да ви го заема за половин час, а после го водете където искате?

— Говори с Полкан, чичо Никита. А на теб за какво ти е?

След пет минути този въпрос задава на дядо Никита самият Полкан: на Поста не е трудно да се добереш до началството. Той гледа стареца, предварително уморен, мислено вече се настройва да откаже.

— За какво ти е на теб, чичо Никита?

— Ами… Бабката ме изтормози. Непременно й е нужно да се венчаем.

— Сложих го под арест.

— Та там със сигурност още нищо не е готово, в изолатора, нали? Докато замъкнат леглото, масата със столовете… И още трябва да проверят ключалките.

— Всъщност да.

— Ами ето. А докато мъкнат мебелите, аз бих могъл да го използвам за малко. От него няма да има голяма полза, и на теб няма да ти трябва, Сергей Петрович. А?

— И що за ред ще цари тук тогава?

— Може и да не е разбрал още, че го арестуват. Нали е глух!

— И как ще ви венчае глух, чичо Никита?

— Не питай, Сергей Петрович.

На Никита изобщо не му се иска да продължи да уговаря Полкан, още по-малко му се иска да мъкне отец Данил у дома, но няма друг изход. Жена му, откакто научи за пришествието на божия човек на Поста, съвсем изгуби спокойствие. Не можа да го дочака да се събуди и сега беше казала на Никита да не се връща без отец Данил. Днес възнамеряваше някак особено сериозно да умира и много бързаше да се венчае с Никита, преди това да се е случило.

Пък то какво се оказа.

Никита не вярва искрено в Бога, но и не може да изключи напълно наличието му. Да се венчава в настоящия момент, му се струва хем безсмислено, хем рисковано решение. Работата е там, че той вече не помни особено своята Маруся млада и прекрасна: лежащата и изхождаща се под себе си старица е затъмнила почти изцяло дръзката и весела девойка и след това затъмнение тънкият и сияещ лъч от предишната й личност е останал само в редките Никитови сънища.

Никита скоро ще доизживее времето си на земята и не разчита на вечен живот. Но ако изведнъж се окаже, че Маруся е права и съществуването в Ярославъл е само прелюдия към божието царство, то би му се искало все пак да започне всичко там на чисто, а не да се окаже осъден от небесната община на безсрочен брак с тази старица. В края на краищата кой може да гарантира, че те ще се срещнат в задгробния си живот непременно двайсетгодишни?

А ако там няма нищо, то за какво е изобщо цялата тази суетня?

Така си мисли Никита.

А на глас казва:

— Много ми е жал за нея.

— Но Никита Артемиевич… ох, мамицата ти!

Полкан убива една сънена муха върху тапетите. И доволен от успешния лов, дава разрешение:

— Добре. Нека докато там му приготвят… Идете, ако успееш да го уговориш.

Така Никита с тази нежелана победа се връща при попа в незаключения гол карцер, където за последно са затваряли буйния Ленка Пияницата, когато беше изпаднал в делириум.

Глухият поп примигва със своите обветрени очи, опитва се да прочете смисъла по устните, но устните на Никита са закоравели от възрастта, не са много еластични и звуците не си личат много ясно по тях. Бързо уморил се от Никита, отец Данил свива рамене: не чувам.

Тук Никита охотно би се предал, би се прибрал вкъщи и би казал на Маруся, че скитникът с кръста е отказал; но не може да направи това.

Той отново дърпа слабоумния за ръкава. Изобразява с пръсти венчални халки.

— Трябва да ни ожениш. Да ни ожениш с бабата. Разбираш ли?

Ако там няма нищо, то трябва да й даде някаква утеха за времето, което й е останало. Никита си има своята служба в работилниците, дежурствата на моста, запивките с приятелите на пейката привечер, самоделно свитите цигари, въздуха и слънцето. А какво има тя? Само спомените за това колко сладко е било, като е била с крака, унилия Есенин и Нюра, е, и Мишел, разбира се.

А ако там има вечен живот…

Така или иначе му е твърде жал за нея. За Маруся. Той хваща отец Данил за ръката и го помъква след себе си. Говори — и на него, и на себе си:

— Трябва. Отиваме. Трябва, разбираш ли?

Онзи или въздъхва, или измучава — като изтощена крава, на която не й е останало повече мляко, но упорито я дърпат за вимето гладните стопани. И тръгва след Никита — хем неохотно, хем послушно. Зад тях се тътрят конвоиращите.