Дмитрий Глуховски
Граничен пост (103)

5.

Егор седи на стълбището, обвил коленете си с ръце. Трепери. В ушите му още кънти дивият вопъл, врещенето на отец Данил, проникнало с лекота през желязната врата. Него там го убиваха и той врещеше така, че целият блок трябва да го е чул, целият двор трябва да го е чул — защото влакът се беше задавил в своя рев и беше млъкнал.

Стрелят!

Егор потрепва, скача като пружина, поглежда пред входа. Вижда как в съседния вход се скрива Мишел, заедно с нея са всички дворни дечурлига — двамата Рондик и още някой; извиква й, но тя не го чува. Пристъпва в двора — и сякаш получава токов удар. С крайчеца на окото си вижда как към него тича, размахвайки дългите си като на горила ръце, Серьожа Траверса. Гол! Очите му са опулени, по гърдите и по корема му има червени драскотини, от тях бавно, на тласъци, се лее кръв. Серьожа вижда Егор, протяга към него ръце и започва да му дудне оттам, докъдето Полкан беше стигнал — онази тяхна дива безмозъчна скоропоговорка; той непременно трябва да замърси с нея Егор, да го изпръска с нея, преди да изтече цялата му кръв.

Егор побягва — зад блока към гаражите, и Траверса със скокове се понася след него, без да забележи скрилата се в другия вход Мишел. Защо към гаражите? Неясно защо. Егор не успява да помисли, не успява да си състави план. В него пулсира само една мисъл: сега трябва да го отведе по-надалеч от Мишел, от децата. Децата навярно ще откачат още по-бързо от Полкан.

Изтичва зад блока — две редици гаражи, с врати, заварени от ръждиви ламарини, триъгълни покриви. Всичките са затворени, но Егор знае, че на много от тях само им слагат резета, а не ги заключват… По-рано не ги заключваха.

Приближава се до една от вратите — виси катинар. Към втора — виси. Отзад жвакат тежки крачки, чува се как хриптят надупчените дробове на огромния Траверс. Хриптене — бърборене… Думите са непонятни… Егор свива към втората редица гаражи — задънена улица!

И процеп! Едната врата е отворена. Придърпва я към себе си и се вмъква вътре като мишка в дупка! Има ли с какво тук да се заключи? Има ли?!

Само един райбер — с дебелината на малко пръстче. Егор придърпва с цялото си цяло открехнатата врата и със сила завърта райбера във втулката — поръсват се трохи ръжда.

И в следващия миг — крачки. Крачки и тежко дишане. Догонил го е.

Егор допира ухо до желязото — тук ли е? Или е отминал нататък?

Хрипти. Стои. Тук е. Догонил го е и се е спрял. Също се вслушва…

Зад блоковете гърми стрелба, някой реве ужасено, влакът пробва отново да изсвири — сега Егор разбира защо, за да заглуши бърборенето — но пак млъква. Стрелбата също е накъсана… Сякаш онези, които стрелят, са малко, а онези, по които стрелят, се нахвърлят върху тях и ги задушават с масата си.

БУМ!

Право в ухото — удар с юмрук, отвън. Удар с такава сила, че е ясно: той там — то там — не си знае силите, не чувства месото си. Удря така, сякаш желязото може да се пробие със свити пръсти. И желязото се огъва.

После хваща вратата неловко и я дърпа към себе си с нечовешка сила, така че райберът стене — и се огъва. Егор изхлипва, а после започва да крещи, за да заглуши страха си:

— Махай се оттук! Върви на майната си! Махай се оттук, капут! Чуваш ли ме?!

Траверса от онази страна застива за миг. А после отговаря на Егор със своя нелеп висок глас, над който винаги всички на Поста са се надсмивали:

— Жерб мор руб изтръгна апхзав нчовееех шигаон тод кшшшшк рва смърр гнииии…

Главата му се надува, краката му омекват, думите недуми потичат в ушите му като живак, змийска отрова, разтопено олово се точат и от тях никъде, никъде не може да се дене, Егор сам се е затворил тук. Той се опитва да надвика Траверса, но звуците се объркват, сковават устата му, свиват скулите.

— Наммм… Сииии… Върррр… Чувшшшш…

Тогава Егор, олюлявайки се, треперейки, се хвърля на четири крака, допълзява до другия край на гаража, започва да шари в ъгъла — чук, трион, длето; намира кутия от дълги ловджийски клечки, натъпкана с лъскави нови пирони.

Вече без да съобразява какво прави, мушка в двете си уши по един пирон.

— Мор тоооод чееерн чууууу аабаааадооон жоооо хуууум гниии!!

Нарежда на ръцете си да се вдигнат, отмества дланите си встрани и плясва с тях така, че едновременно да забие пироните в двете си уши.

Мълния — гръм — взрив — смърт!