Дмитрий Глуховски
Граничен пост (58)

5.

Егор навярно за двайсети път разказва какво се е случило с отряда им в Шанхай: нищо особено, за бога, не се е случило! Но хората въпреки това присвиват очи недоверчиво, все въздишат и охкат. Китайците с този свой червен совхоз винаги са били за Поста нещо като Луната за Земята: неотделим спътник, който може и невинаги да се вижда, но винаги се усеща. При това от тази Луна върху тях падаше и манна, която не беше нужно дори да се събира — само си отваряй устата и яж.

А гледай сега какво стана.

Или някаква чудовищна сила беше откъснала Луната от Земята, или напротив, самата Земя беше захвърлена кой знае къде от нечия невидима ръка. Никой не можеше да повярва, че китайците могат да напуснат удобното място сами — те се бяха хванали за жалките си плантации така, сякаш са им били обещани в Свещените писания. Тогава значи все пак, че някой ги е погубил — и възрастните, и децата. Някой или нещо. Но кой?

Гарнизонният готвач излиза при народа по време на вечерята. Извинява се, че запасите са малко, казва, че децата ще получат варено пилешко: колкото са могли, са пазели кокошките, но сега ще минат под ножа. Хората не се радват: всички знаят, че птичарникът на Поста не е много богат. Започнеш ли да колиш кокошките, веднага ще приключиш. Настроенията са не просто тревожни; мислите започват да блуждаят. Полкан иска да обясни нещо на хората, но те му шъткат.

Вечерта Егор излиза на двора с китарата под мишница с надеждата да срещне случайно Мишел; ето ме, ето китарата, нека да продължим от това място, докъдето стигнахме предишния път? И я намира сред хората, които са се събрали под прозорците на изолатора.

Разбира се, Егор не ги вижда за пръв път тук. Но хората стават все повече и повече и сега стоят по-дълго, не се разотиват. Егор си пробива път до Мишел, докосва я по рамото.

— Здрасти!

Тя се отдръпва от него, сякаш я е ръгнал с нагорещен ръжен. Поглежда го уплашено, очите й са някакви… Като подивели.

— Ти какво? Аз просто… Извинявай, ако… съм те изплашил.

Мишел не отговаря, но и не отмества поглед от него; мисли си за нещо свое, мисли напрегнато и изглежда, сякаш мисли за нещо тежко, неприятно. Егор се опитва да се усмихне, да махне с ръка, да започне разговора отначало. Но тя изведнъж го хваща за ръката.

— Егор… А майка ти вкъщи ли е?

Той свива рамене: ами вкъщи е сигурно, къде другаде да е? Мишел се дърпа, сякаш се кани да отиде някъде, но после все пак остава на мястото си.

— Да й предам ли нещо?

— Не! Нищо. Просто така попитах. Наистина.

А лицето й е такова, че на Егор веднага му минава желанието да свири на китарата. Той иска да попита още нещо, но тя поклаща глава: не бива, моля те. И Егор я оставя на мира, така и без да е разбрал какво се е случило.

Мишел вирва брадичката си, поглежда в прозореца на изолатора.

Там, над главата на хората, затвореният зад решетките странстващ поп прочиства гърлото си и започва своята гъгнива песен:

— Знам, че ви е тежко на душата, братя. Усещате бедата във въздуха, както и аз я усещам. Желаете да научите от мен какво предстои и как да се спасите. А какво мога да ви отговоря аз, глухият скитник? Как да ви спася? Не мога. Защото идва буря, която ще изтръгва от корените и стогодишни дъбове, а ние само усещаме как предшестващият я вятър ни гали по главата, разрошва ни косите…

Егор се мръщи, изсумтява:

— Какви глупости дрънка, мамка му, нали?

Но Мишел е обхванала себе си с ръце, сякаш наистина отнякъде е дошъл студен вятър… Някъде иззад реката. Сякаш вече е прелял през стените на Поста и опипва всички, които са се събрали в двора. И всички знаят, че когато дойде ураганът, тези стени няма да могат да защитят никого.

— Не знам какво да правите, братя. Аз самият ще правя това, което вече казах на своите тъмничари. Днес ми дайте половината от вчерашното ядене, а утре — половината от днешното, защото смятам да умъртвя своята плът и да смиря нейния глас. Сред осемте греховни страсти неслучайно чревоугодието е на първо място. От всички тях именно чревоугодието е най-лесно да усмирим и да се възвисим над плътта. И гладът няма да бъде наказание за мен, а ще бъде мой пост и когато дойде часът на изпитанието, ще бъда с по-слаба плът, но с по-силен дух. Ако моите тъмничари са тук, нека потвърдят, че днес им върнах половината храна, която ми беше дадена.

Хората в тълпата си шушукат, гледат съседите си. И някой промърморва неразбираемо:

— Вярно, половината върнаха обратно. Не яде.

Някаква бабка, като че ли Серафима, изграчва:

— Защото е свети човек, ето защо.

Егор си плюе под краката: боклук е той, а не свети човек. Той какво, да не би да разказа на всички вас какво е видял на моста? Плешив боклук. Само мъгливо мрънка, а не може по човешки да предупреди за опасността. Не може и не иска.

А какво иска?

Мишел вече се е разтворила в тълпата, а Егор продължава да стои, вслушва се. И колкото повече слуша този изтормозен поп, толкова повече го подозира; всичко, което онзи повтаря отново и отново — за изоставения и забравен от Бог свят, за настъпващия от нищото срещу хората Сатана — всичко е лъжа. Това, което Егор беше видял на моста, трябва да има и има разбираемо, разумно, човешко обяснение. Мъртъвците, които той беше видял там, се бяха задушили от речните изпарения. А са бягали от някаква непонятна заплаха. Може би просто от бандити, като онези, които са разрушили обителта на попа.

Онези от тях, които са били по-яки, по-здрави — са дотичали по-надалече. Останалите отровната мъгла ги е повалила на самите подстъпи; децата — първо. Не е имало смисъл да мъкнат мъртвите със себе си, и са ги оставяли. Живите още са имали надежда да се спасят, да се доберат до другия бряг, нали никой не е знаел колко е дълъг този проклет мост. А ако са рискували живота си, ако са губели своите близки и въпреки това са продължавали да тичат напред, значи на онзи бряг ги е заплашвала сигурна гибел. Може би пред тях са убивали техните другари, техните близки… Оставало им е единствено да бягат. И това е всичко.

И с китайците, разбира се, също всичко трябва да може да се обясни така — разбираемо, логично, разумно. Без да се намесват някакви интриги на дявола.

А попът лъже за всичко това.

Той лъже, а Мишел, глупачката, слуша.