Дмитрий Глуховски
Граничен пост (21)

10.

Мишел не откъсва поглед от двора: не бива да пропусне момента, когато атаманът ще излезе от лазарета. Късно е, цялата му свита вече е разквартирувана, дворът е опустял.

Навън е отвратително. Откъм Ярославъл са се надвесили оловни облаци, забулили са цялото небе. Надига се вятър — такъв вятър, от който ти е зиморничаво и тревожно. Но на небето все още не се е натрупала критична маса и това очакване за порой прониква до костите повече от всякакъв порой.

Баба й в стаята е заспала и хърка със свистене, дядо й беше поседял с внучката в кухнята, бе си свил придобита от казаците цигара, беше обърнал една чашка и също бе отишъл да спи. А Мишел уж четеше.

В главата й беше само Кригов. Саша.

Очи, усмивки, ръце.

От слънчевия сплит — и нагоре, и надолу — или се разтваря цвете, или се отваря черна дупка, която може да привлече и погълне цялата Мишел. Сладко я унася. Спомни ли си усмивката — сърцето й трепва. Мишел става, сяда и отново става. Открехва прозореца и диша студения въздух — за да се охлади и за да не изпусне гласа му, когато излезе на двора.

Още от деня, в който дядо й я застави да повярва, че майка й и баща й вече ги няма, тя само за едно нещо си мечтаеше — да се влюби в някого, който да я вземе оттук, от тази проклета дупка, от Тмутаракан, от края на света — в центъра на света. В Москва. Мечтаеше си само за това, но до този ден не беше успяла да се влюби в никого от пристигащите от Москва.

И ето го и него.

Кучетата се разлайват, петлите кукуригат, чува се удар на шперплат — хлопа се на вратата на лазарета. Полкан и Кригов излизат на двора, щракат със запалка, говорят си нещо. Мишел като по чудо се измъква през минното поле и излиза на стълбите. Ресниците й са начервени, устните й са начервени, а бузите сами аленеят.

— Утре ще го обсъдим по-подробно, Сергей Петрович.

Полкан избухва в кашлица. Кима.

Разтърсват си ръцете, разделят се. Мишел пропуска Полкан покрай себе си по стълбите — само да не усети парфюма й! — и успява да подвикне на Кригов, преди той да влезе в своя вход.

Би трябвало да се срамува от себе си, но кой знае защо, изобщо не се срамува.

Не я интересува как би се държало на нейно място някое прилично момиче. Как би се държала майка й. Майка й я няма, Мишел е тази, която трябва да живее. Тук и сега.

Хваща Кригов за ръката. Надига се на пръсти и сама го целува по устните; той й отговаря — веднага. Очаквал я е.

Мишел знае как ще стане всичко. На атамана, като на скъп гост, му се полага самостоятелна стая. И когато той кани Мишел в тази стая, тя не спори. Тя знае какво ще стане там и какво ще стане после.

Това цвете, тази черна дупка, която се разтваря в нея от слънчевия й сплит, привлича не само нея — привлича и Кригов, храбрия атаман; тя му дава само това, което сама е искала да му даде. Тя взима сърцето му. Сплитат се на възел и вече никой не може да прекъсне тази връзка. Мишел ще бъде с него, тя го знае с абсолютна сигурност и от това знание й става спокойно и топло.

Когато той пуши, тя си играе с брадата му.

Не й трябва да измисля как да каже това. Не иска нищо да нагласява, не иска за нищо да го подготвя, не иска да вкарва мисли в главата му. Иска да бъде честна и пряма с него. Навежда се и го целува по димящите устни. И го моли:

— Саша. Вземи ме със себе си. Вземи ме при себе си.