Дмитрий Глуховски
Граничен пост (13)

2.

Полкан се обаждаше в лазарета не по свое желание. На самия него може и да не му пукаше за този поп. Но откакто беше известил Москва за това, че след толкова години през моста за пръв път е преминала жива душа, от онази страна на линията сякаш полудяха.

Телефонът за пряка връзка със столицата, китайска бежова слушалка със спирален кабел и лепенка с избледнял двуглав орел и корона, пиука сутрин и вечер. Постът отговаря за отрязъка на кабела до следващата станция. Понякога го крадат, друг път го прегризват, но общо взето връзката с Москва работи изправно. Комуникациите са разрешени изключително по кабелна линия — радиоприемниците са забранени още от самата война, за да не подслушват враговете. Само дето по-рано тук се обаждаха рядко от Москва — и всеки път по особено важни въпроси. Преди Москва идеално я устройваше, че на Поста не се случва нищо.

Полкан поглежда часовника си: десет сутринта.

Обаждането не закъснява и минута.

Той вдига слушалката и отговаря с гласа на стражевите кучета на порталите:

— Ярославълски пост! Пирогов! Слушам!

— Покровски е. Няма ли новини?

— Не, Константин Сергеевич. В безсъзнание е.

— А нашите хора още ли не са пристигнали?

— Какви хора, Константин Сергеевич?

— Не ви ли казаха? Ей, всички секретничат. Във ваша посока тръгна отряд. Със задача. Вече би трябвало да са при вас.

— Това по повод на нашия, така да се каже, гост?

— Ще узнаете всичко, когато трябва.

— Тъй вярно.

— Ами това е. Посрещайте ги, значи. И си дръжте езика зад зъбите.

— Разбрах.

— Край, отбой.

— Почакайте, Константин Сергеевич. Имам още едно въпросче. Ние чакаме тук доставка. При нас като че ли… Ами месните консерви са на свършване. А и с булгура сме зле…

— А каква връзка има това с мен? Въпросите по продоволствието ги решавайте със съответния отдел. Тиловата служба. Какво общо имам аз с това?

Слушалката бучи недоволно; Полкан изтрива челото си с ръкав.

— Със съответните ние вече се опитахме… А тези хора, които идват тук… Те нищо ли не носят за нас?

— Попитайте ги тях. Дочуване.

Връзката прекъсва.

Полкан поглежда в слушалката, замахва с нея така, сякаш иска да я разбие в ръба на масата, но я слага внимателно на мястото й.

После става, отключва облицованата с дунапрен — за да не пропуска нито звуци, нито топлина — врата, излиза на стълбищната площадка, заслушва се и после се спуска долу, в хранителния блок.

Преминава покрай редиците маси, гледа изрязаните от стари списания гирлянди — вчера цялата комуна беше празнувала рождения ден на малката дъщеричка на Фролови — и при печката намира Лев Сергеевич. Полкан прочиства гърлото си и му съобщава:

— Слушай, Льова, казват, че при нас идват гости. От Москва. Трябва да ги посрещнем, да ги нагостим по човешки. Но и нашите заедно с тях. Че хората са увесили носове.

Лев Сергеевич, мършавият гарнизонен готвач, го поглежда, скръстил ръце на гърдите си. Поглежда го с единственото си око — на другото има превръзка, заради която Лев Сергеевич прилича на пират. Изрича примирено:

— Останало ми е месо за два дни, а булгур — за седмица. Днес още можем да хапнем по човешки, но след някоя друга седмица ще ни се наложи да минем на човешко месо.

— Какъв си такъв черноглед! Ще има доставка! Къде ще се дянат?

— Ти говори ли с тях?

— Току-що по телефона.

— О! Престрашил си се значи. И те какво?

— Прехвърлят си топката. От един отдел към друг. „Скоро, скоро, утре, утре.“ Но не отказват!

Готвачът взема спаружена луковица със странна форма, тика в нея някакъв прибор с дълго остро жило. Приборът диво заврещява. Лев Сергеевич хвърля луковицата в кофата за боклук и вади от купчината друга. Промърморва:

— Оставаше и да откажат. Ние тук за нищо ли им пазим границата? И въобще ние при тях сме зачислени за продоволствия. При тях, а не при китайците. Виж само какво ни изпращат, мръсниците. Всичките картофи са отровени, а лукът направо ще ми прецака прибора.

— Каквато работата, такива и продоволствията! — опитва се да се пошегува Полкан, но пиратът не се засмива на шегата му.

— А ако ние тук не сме им нужни, тогава да вземат да ни освободят. Тогава бихме могли да се преместим някъде по-надалеч от тази река. Не бихме дишали тук тези лайна, а и току-виж земята започнала да ражда. За какво да висим тук, пита се, ако на Москва не й пука за нас? Като дойдат тук московчаните, попитай ги това.

— Накратко, Лев Сергеич. Ти клетва давал ли си? Аз съм давал. Така че отваряй консервите и слагай на масата. Ти си върши твоята работа, а относно политиката аз ще се разбера с тях сам, става ли?

— Питай ги, питай ги! Защото не само аз се интересувам.

— Тъй вярно.

Полкан подигравателно отдава чест на готвача, помайва се още няколко секунди на изхода на хранителния блок, а после все пак добавя:

— И им сложи водка.

— И водка, значи, да им сложа?!

Пиратът Лев Сергеевич с отвращение изхвърля още една диво врещяща луковица в кофата за боклук и вдига към Полкан пламтящото си око.

— Два месеца не ни пращат кльопачка, а аз да им сервирам водка. Грам доверие нямам на твоите московчани. И въобще, Сергей Петрович, няма да ти попречи, ако си малко по-далновиден. Китайците сега ни пращат само боклук, всичко, което самите тях ги е страх да ядат, пробутват на нас. Помисли си за хората. За старците преди всичко и за децата. Водка! Нека те сами си докарат, паразитите.

— Може и да си карат. Може и консерви да си карат.

— Ами много добре би било!

Готвачът се връща към лука си.

— Ти какво, Лев Сергеевич, саботираш ли?

— Аз си върша работата, другарю полковник. На тебе работата ти е да си чешеш езика, а моята — да храня хората.

— Ставаш нагъл, ей!

Полкан произнася това заплашително, но вече извън помещението. Защото и самият той би могъл да каже същото като Лев Сергеевич, дума по дума, само че длъжността му не го позволява. Длъжността изисква да козирува.

А на двора вече го чака зачервената от вълнение Фаина.