Дмитрий Глуховски
Граничен пост (64)

11.

Егор изчаква смяната на патрулните в заводските бомбоубежища, после пак се скрива под насипа. Би могъл да премине и през нощта, но убеждава сам себе си, че без утринната светлина камерата на телефона няма да проработи и няма да му се удаде да го отключи.

Днес няма дъжд, патрулните се бавят. Още малко — и иззад портата ще се покаже новата смяна; и тогава вече няма как да се добере до моста незабелязан. Слънцето набъбва някъде зад моста, непрогледната зелена пелена започва да се обагря в златисто отвътре.

На заставата, изглежда, обсъждат бълнуванията на странстващия монах; някой агитира за него, останалите се кикотят. Но кикотът не е съвсем честен — на сто метра от завесата, преграждаща моста, може да се повярва в каквото и да е.

Хайде де, с шепот ги подканва Егор. Какво чакате там? Но патрулните днес не бързат за никъде и Егор се ядосва — и на тях, и на себе си. Небето вече аленее, слънцето побутва с червени игли хвърления върху него мръсен памук на небето, повдига го, за да има какво да диша.

От Поста се чува желязно дрънчене — отварят портата. Ето, край. Това означава, че днес няма да има никаква фуга: нощната смяна ще дочака утринната на насипа, мостът през цялото време ще бъде пред погледа им. Трябва или да се връща по заобиколен път, или да се предава и да се разкайва, или…

Или така.

Егор си поема дъх и като се старае да не стъпва по шумната баластра, а да върви само по леко жвакащата влажна почва, едва държаща корените на тревите, се прокрадва напред, надолу към реката. Планът е такъв: да влезе в мъглата при самата река, а там да се опита да се изкачи нагоре до моста по бетонните подпори.

Близо до реката става ясно, че замисълът му е бил идиотски: там, където почвата се напоява от отровната речна вода, тревата не е оцеляла и почвата под краката му се превръща в лепкава кал. На Егор му се налага да скача по камъните, по останките от асфалта — тук някога е било крайбрежна алея, но реката подкопава камъка и разяжда асфалта.

Колкото повече се приближава реката, толкова по-трудно става дишането: старият противогаз на Егор няма да се справи с оловния речен въздух. Заради настъпващата мъгла е неясно къде свършва сушата и къде започва водата. Всичко наоколо е зелено, мъглата се сгъстява във висящи във въздуха капки, изтича от въздуха в почвата, почвата се напоява със зелена отрова, а изпаренията от реката са толкова обилни, сякаш тя се намира в състояние на безтегловност и цялата започва да се откъсва от своето русло, да се издига във въздуха.

Няколко пъти Егор едва не пропада в огромни отровни ями с неизвестна дълбочина. От тях с пляскане излизат мехури, сякаш давят някого там, и той против волята си изпуска последния въздух от дробовете си.

В момента, в който Егор се добира до първата опора, вече му се вие свят и залита.

За миг му се струва, че може да различи бреговата линия… В мъгливата каша пред него се виждат някакви съсиреци, залепили се за тази линия и един за друг, някакви кафяви набъбнали грапавини… Нещо, наподобяващо жабешки хайвер — но с огромен размер. Нещо, което реката е донесла на този бряг и което сега вяло се поклаща в гъстия речен прибой.

Егор се вглежда в тях, докато очите му не почват да смъдят — но така и не успява да разбере какво е това.

На бетонната подпора има метална скоба, след нея още една — останки от стълба, по която някога е било възможно да се качи човек на поддържащите моста метални опорни конструкции. Но от киселината металът се рони, няколко скоби са изпаднали от бетона като зъби от старчески венци.

Една от тях започва да се изтръгва точно в момента, в който Егор се хваща за нея — на четириметрова височина — и му се налага да се метне нагоре, за да се хване за следващата.

Отвисоко жабешкият хайвер изглежда иначе — неговите яйчица шамандури се оказват съвсем не кръгли, а по-скоро издължени. Още три скоби по-нагоре Егор изобщо престава да различава какво има там, долу.

Ръцете и краката му са натежали, подхлъзват се, дишането му се накъсва, главата го цепи — но той все пак се качва на опората, пропълзява по нея, балансирайки над зелената пропаст, към още една служебна стълбичка — и все пак се качва на моста, там, където патрулните вече не могат да го видят.

Ориентира се с усилие в коя посока трябва да тръгне, и се насочва напред с несигурна крачка. Релсите остават пусти дълго, твърде дълго — няма никакви следи от телата, на които се е натъкнал предишния път. Може би днес времето тече твърде бавно? Или казаците са изхвърлили всички тези клетници във водата?

Тогава всичките му усилия биха били напразни; и без това голям ли е шансът да намери собственичката на телефона, да застави апарата да я разпознае? Може би не. Може би е нищожен. Но Егор повече не може, просто не може да си седи на задника и да чака какво ще стане. Не може да плюска варено месо, не може да пие водка с Полкан, не може да лъже майка си и не може да гледа как попът баламосва народа, оплита хората със своите лъжи. Просто… Просто трябва вече да направи нещо. Нещо, което да надделее над всичката тази гадост, която е забъркал. Добре де, не я е забъркал, а просто е позволил да се случи… Божичко, каква е разликата всъщност?

Първите тела се показват от лявата и дясната страна на релсите. Казаците не са се хванали да ги хвърлят от моста, а просто са ги нахвърляли така, че да не пречат на дрезината да мине.

Не, не са ги нахвърляли.

Егор върви покрай телата и осъзнава, че са ги положили тук внимателно и едва ли не с любов: един до друг, с крака към релсите, глави към реката. На когото са могли, са събрали ръцете на гърдите. На когото са намерили с какво, са му закрили лицето. Изглежда, казаците са се забавили тук някой друг час — и са отдали на мъртвите последна почит, старали са се да направят така, че те да изглеждат хора поне след смъртта, след като самата им смърт не е била човешка.

Мостът е превърнат в могила, в облачна могила, издигната над реката. Егор кой знае защо, си представя как атаманът е крачел покрай положените един до друг загинали хора и ги е прекръствал, прощавайки се с тях.

Трудно е да гледа мъртвите, но няма къде да се дене. Наистина лицата на повечето са се издули и са почернели, макар и не така, както би било при обикновен въздух: в отровната мараня и микробите пукват. С всяка следваща крачка Егор става все по-малко уверен, че ще успее да разпознае жената, на която е взел мобилния телефон. Тук, залети с това проклето желе, хората са започнали да приличат един на друг — а Егор вече не помни особено как е изглеждала тя. Като че ли беше среден ръст, като че ли грозновата. Чантичката беше с ремък, омотан около шията. И това е всичко.

Стъклата на противогаза са се запотили отвътре, иска му се да го свали, да плюне върху тях и да ги забърше с пръст — добре познат номер; но не бива да го сваля в никакъв случай. Гумата и без това не приляга плътно, Егор разбира това по световъртежа. Не бива да се бави дълго, времето изтича.

Изминава толкова път по моста, че другият бряг би трябвало вече да е някъде съвсем близо — а жената все я няма. На няколко пъти Егор повдига парчета тъкан, якета, шапки, положени върху нечии очи — но не, не е тя. Изглежда, че не е тя. Чантичката я няма.

Тогава той решава да измине веднага целия път до края, да огледа всички мъртви набързо, а после вече да ги изучава поотделно — и затова отминава търсеното тяло. Отминава го, но се заковава след няколко метра и се връща.

Ето я.

Точно тя е.

Свалили са чантичката й и са я положили до нея, сякаш я държи в ръка. Но следата на мястото, където ремъкът се е впил в шията й, си е останала. Очите й са затворени — но по тях все още може да се отгатне как е изглеждала приживе.

— Здравейте.

— Здравей, момче. С какво мога да ти помогна?

— Аз по повод вашия телефон.

— Да, изгубих го. Да не си го намерил?

— Намерих някакъв. Ето. Вашият ли е?

Да играе тази игра, е зловещо, но да не я играе, е още по-зловещо. Егор иска да се спре, но езикът му сам изговаря думите:

— Да, моят е. Благодаря! Колко хубаво, че си го намерил. Само че аз нещо не мога да го включа. Дали не можеш да ми помогнеш.

— С удоволствие. Ето… Само трябва да погледнете в камерата. И… можете ли да си отворите очите?

— Защо? Аз и така те виждам.

— Аз… По дяволите. Това е, за да се отключи телефонът.

— А на кого ще звъниш по него? Това нали е мъртъв телефон, той е за мъртвите… А ти, изглежда, засега си жив. Не те ли е страх?

— Умирам си от страх, честно казано.

Пръстите се плъзват по издутото й лице, клепачите са набъбнали и Егор не знае как да ги повдигне.

— А ако не искам да се будя? Ще ме събудиш — и какво?

— О, добре, мамка му! Свят, свят, свят, свят, на Сатаната шах и мат!

Най-накрая като че ли се получава. Очите й са сини, тя гледа с тях през Егор в небето. Така. Той успокоява дишането си и слага телефона срещу нея, улавя очите й в камерата внимателно, както Персей улавя в огледалния щит погледа на Медуза Горгона. Телефонът мълчи — и Егор внимателно, така че самият да не погледне в това огледало, проверява: проработило ли е?

На екрана има надпис: не може да се разпознае Face ID. Опитайте още веднъж.

И Егор опитва още веднъж — още по-внимателно, с още по-голяма почит, затаил дъх.

Не успява да я разпознае… По никакъв начин не успява. Трети път. Последен… Съсредоточи се.

— Това нали е твоят телефон, а? А? Ами помогни ми. На теб за какво ти е?

— А на теб за какво ти е?

— Аз искам да разбера какво се е случило с всички вас тук. Зад гърба ми — ей там — е моят дом. Куп народ. И аз… е, аз се боя с тях да не се случи същото, което е станало с вас тук. И се надявам, че в твоя телефон ще се намери нещо такова, че да разбера всичко. И ще разкажа на нашите оттатък… Ето за какво.

— За да не се повтори с тях същото, което се е случило с нас?

— Да! Да!

Телефонът излъчва слаба вибрация.

Егор трескаво го отдръпва от лицето, сякаш се бои, че клъвналият късмет ще се изтръгне от кукичката… Обръща екрана към себе си.

„Верификацията с помощта на Face ID неуспешна. Въведете парола.“

— Мамка му! Мамка му!

Егор не издържа и изритва лежащата под него жена — огромна каучукова кукла. Тя се е вкочанила, плътта й му се съпротивлява и ритникът се усеща някак неправилно, някак вледеняващо неправилно. Той се оглежда — нали не го е видял някой?

— Пфу… Извинявай. Наистина.

— Нищо, нищо. Нищо, момче. Ти мен, а после и аз теб. Ти нали бързаш. А аз… Аз ще почакам колкото трябва.

На Егор му се иска да избяга, но заставя себе си да седне до нея. Взема чантичката й и я изпразва. Паролата има шест цифри. Може би в чантичката й ще се намери някакъв намек? Може би я е записала на хартийка? Или…

— Зарежи… Ти си тази, която трябва да побърза. Ето гледай, тръгнала си си вече… Почерняваш…

— А нека да се обзаложим кой ще издържи по-дълго?

— Разкарай се, лелче! Няма да се обзалагам с теб.

Егор рови из разни женски дрънкулки: червило, грим, ключове. Паспорт. Паспорт.

— Кой ти разреши да ми бъркаш в чантата? Ти ме излъга, така ли излиза?

— Аз заради делото! Нали ти обясних!

Надежда Павлова Кострова, родена 1986 година. Не е чак толкова стара, оказва се. Рожден ден 29 февруари… Ама че номер. Провървяло ти е, Надежда Павловна, няма спор.

Номер.

Егор застива за няколко секунди, после внимателно набира на телефона: 29 02 86. Такива цифри няма да забравиш. Рождения си ден!

— Рожденият ти ден, нали?

— Ами пробвай.

Грешна парола.

Е, а тогава какво?!

Шест нули?!

Грешна парола.

— Ще ти се предаде телефонът ми…

Освен паспорта в чантичката няма никакви хартийки. Егор се заема вцепенено да прелиства страниците — пръстите в дебелата гума трудно му се подчиняват, страниците са се слепили и се разделят неохотно.

Местожителството й е в Екатеринбург. Да, отдалече си се домъкнала.

— Виж ти, и при вас там, оказва се, има живот, а? А ние си мислехме, че след моста е краят на света.

— Има живот, и то какъв. По-хубав от вашия.

— Добре че ми каза, лельо Надя. Ще ви дойда на гости.

— Ела, ела. Ще те посрещнем подобаващо.

— Шегувам се само.

Егор стига до графата ДЕЦА.

Там пише: Николай Станиславович Костов, 15 януари 2019 година. На колко години… би трябвало да бъде?

— Коленка. Кръстих го на дядо му. Любимият мой. В чест на дядо му, моя баща. Коля. Красив и един такъв смешен. Умник. Червенокос, не мога да му среша перчема. Очите му са зеленикави като на коте. Все с маратонките си тичаше. Господи… А аз вече си мислех, че няма да имам деца. Късен ми е. Знаеш ли късните как се обичат? Късните и единствени! А знаеш ли как се обичат децата, които умират преди теб?

Егор гледа екрана. Коля. Кръстен на дядото.

15.01.19.

И изведнъж всичко на екрана се отдръпва: паролата е вярна, телефонът пуска Егор в себе си. Това е! Това ли е?!

— Охохо! Благодаря!

— Не съм ти разрешавала.

— Хич не ми пука!

Егор пъха телефона в джоба си: това е. Може да го разгледа вече и у дома.

Изправя се — краката му са отмалели.

Трябва сега да закрачи с тях в обратна посока, към Поста, но Егор се бави. Победата вече е удържана, целта е постигната, заработил си е и за опрощаване, и отгоре. Още час — и с този телефон ще им даде да се разберат всичките…

Но сигурно оттук остава съвсем мъничко до другия бряг.

Не е задължително да ходи там, достатъчно е само да погледне.

Всичко, което Егор е знаел за него до момента, всичко, което са знаели за него на Поста, може да се окаже невярно. Може изобщо да не е изоставен, може би и там има обикновен човешки живот — ето, Надежда Павловна Кострова е чак от самия Екатеринбург и имаше със себе си паспорт! А щом има паспорт, какъв ти Сатана?

Ако има паспорт, то и храбрият атаман и цялото му войнство може би изобщо не са загинали. Може би Егор нищо не му е причинил. Е, някакви бандити там… Нима няма да се отърве от бандитите със своите картечници! Ще се разходи и ще се върне… Нека по-добре се върне, честна дума.

А може би наистина там има обитаеми градове? Градове, в които, както и в Москва, има и клубове, и концертни зали, и цели стадиони… Градове, из които Егор може да гастролира със своята група, която ще създаде заедно със срещнати по пътя хора — група, която ще изпълнява неговите песни. Само трябва непременно да срещне добър барабанист… И би било страхотно, ако Мишел се съгласи да тръгне с тях нататък, към тези неизвестни градове, в обратна посока от нейната идиотска Москва.

Егор мести тежките си като стълбове крака; не, той не ги мести, те движат него, носят го в противоположна от Поста посока.

Върволицата от мъртви тела изобщо не свършва — тя се простира до самото място, където пелената започва да изтънява, да става по-прозрачна… Слънцето от онзи бряг я пробива, наелектризира мъглата около Егор, сега тя е залята от вълшебна светлина, обгръща Егор, облича го в пашкул, който ще го направи неуязвим…

И ето най-накрая започват да се появяват очертания — гора, изпочупените зъби на многоетажни блокове, подпорите на моста… Бреговата линия. Егор върви нататък, напред и напред, докато не вижда това… Това…

Над гората се вдига слънцето — голямо, червено без никакви примеси.

Мостът стига до сушата и се превръща в железен път, който се врязва в изкривена, изсъхнала гора.

Близо до моста няма нищо…

И в този момент Егор поглежда надясно. Главата му сама се обръща в тази посока.

Полегатият, покрит с тиня бряг, се мърда.

По него се движат човешки фигури. Те се появяват от залепилата се за мръсния плаж горичка, пристъпват към водата, към зелената отровна вода, без да се боят и без да се смущават от нея, без да усещат миризмата й, без да чувстват световъртеж, без да се съмняват, без да я пробват с крак — стъпват в нея един след друг, влизат все по-надълбоко — до кръста, до гърдите, до шията — без да правят никакви опити да плуват, без да показват по никакъв начин болката си, макар че тази зелена течност трябва да изгаря кожата още от първото докосване. Те влизат с главата под водата и пропадат в нея… Един, още един, още… Десетка, втора… А след известно време… изплуват… От обратната страна на моста.

Неподвижни.

Мъртви.