Дмитрий Глуховски
Граничен пост (96)

9.

Егор вижда с крайчеца на окото си как Полкан отново се появява на двора. Той подскача по-близо до прозореца и крещи, дере се, за да надвика непрестанно свирещия влак:

— Не бива да ги пускаме! Не бива да ги пускаме!

Полкан вдига глава:

— Егор? Ти ли си това?! Къде си?!

— Не ги пускай! Те там всичките са такива като Колцов! Обсебени са! Във влака! Не бива да ги пускаме!

— Млъкни!

Егор се обръща към монаха — и си глътва езика. Онзи стои на три крачки от него и го държи на мушката: в ръката му има пистолет.

— От прозореца. Махни се от прозореца.

Егор се подчинява. Добре, добре. Беше предупредил Полкан — и онзи беше чул.

Но веднага щом се отдалечава от трибуната зад решетката, попът я заема. Не сваля дулото от Егор, а на Полкан казва:

— Ако не пуснеш влака — ще го застрелям. Когато влакът отпътува — ще ти го предам. Прибирай се! Чуваш ли?! Не ме принуждавай! Не ме принуждавай към заколение на агнец! Отстъпвай! Назад!

Полкан изревава в отговор като ранен звяр:

— Не пипай хлапето! Ще те убия! Егор! Хей, чуваш ли ме? Имам дистанционно в джоба! Мостът е миниран! Не дай боже да направиш някоя глупост — натискам бутона! И ще се простиш с твоите туберкулозни!

Отец Данил не чува това, не иска да го чува.

Егор отскача — монахът стреля.

Припламване, грохот, пръски мазилка, звънтене в ушите; сърцето се е свило на топка; не го е уцелил. Отец Данил изговаря монотонно:

— Не ме принуждавай. Нямам нищо против теб, но още веднъж и… Седи тихо!

И подхвърля в двора на Полкан:

— Жив е! Но още веднъж… Само още веднъж! И край! Чуваш ли?

Егор тръсва глава — изтръсква от нея звънтенето. Чува Полкан:

— Недей! Разбра ли? Егор! Жив ли си?!

— Жив съм! Да! Не се ли взривява мостът?

— Не разбирам! Не работи! Дявол знае какво там са омазали. Трябва да отида да видя!

— Стига бе!

Но монахът крещи не на него, а на застоялия се в двора Полкан:

— Пропусни го! Какво те засяга?! Нега гине! Заслужила си го е! Нека загине, както загинаха всички останали градове! Както цялата Русия загина заради тази чума! Мислехте, че всички сте ни изтровили? А ние вас ще отровим с вашите бесове!

Егор се опитва да разбере:

— За какво?!

Но монахът не му отговаря — погледът му е там, на моста, където е влакът. А влакът изведнъж млъква. И после дава два кратки сигнала.

— Тръгва! Заминава!

Отец Данил също го вижда:

— Заминава!

Егор се надига — все още може да скочи върху този безумец. И крещи на Полкан, извръщайки лицето си от попа:

— Чуваш ли ме?! Чуваш ли?! Иди! Иди където трябва! И ги прати по дяволите. Аз тук ще се оправя някак!

Той пристъпва към отец Данил — но онзи засича движението му по сянката, обръща се рязко и се озъбва:

— Сядай! Съвсем малко остана! Защо да загиваш заради тях?! Ние просто възстановяваме справедливостта! Заради всичко, което Москва ни донесе! Заради цялата болка, заради всички мъчения! Нали ти самият си зрял човек! Видя какво е там, от онази страна! Какво е станало с хората! И всичко това дойде с войната от Москва! Москва ни прати сатанинската молитва! Бесовските думи! За да унищожи хората, а да запази земята за себе си! За да се изядем взаимно!

— Какви ги дрънкаш! Вие там имате градове! Киров, Екатеринбург! Нали ти ми каза!

Отец Даниил снима в отблясъка на фенера имената на градовете от Егоровите устни и изкривява лице:

— Няма никакви градове там! Всичко е опустошено! Само обсебени върлуват, но и те скоро ще измрат! Мислехме, че сме преживели напастта, мислехме, че можем да ги спасим, да измолим спасение за тях — но не! Всички се сатанисват отново. Щом веднъж си чул до края молитвата — това е! Дори само веднъж! Така че какво — да простим на вашите московчани?! Че са пуснали на света такова зло! И защо? За да се ядем едни други, а те да продължават да си седят там, да си греят трона с окаяния си задник! Да забравим?! Не! Ние мислехме, че при вас също всички са измрели във вашата проклета, гнила, отвратителна Москва! Мислехме, че целият свят е свършил, че навсякъде властва дяволът, като при нас. А вие тук ето — като на Христос в пазвата, зад тази ваша рекичка. Молите се на Бога! Кръстите се! Че и войници ни пращате да ни покоряват. Пак огладнели за земи, за власт. Ами добре, плюскайте! Нека тогава никъде да няма мир. Ако ще е чума — нека е навсякъде!

Главата на Егор се е надула, ще се пръсне. Струва му се, че чува гласа на майка си — някъде далеч, зад оградата. Тя вика и нещо иска.

Егор поглежда попа.

Какви ги дрънка?! Егор примигва, вижда тълпящи се хора. Примигва, вижда тела на моста. Хваща се за треперещата глава — чува мухите в лепкавия тъмен гараж.

— На какъв Бог се молите в своята Москва? Какъв Бог ще ви благослови за това?! Нашия вече го няма!

Егор прави още една упорита крачка към него:

— А ти тогава на кого служиш?! На кого?! Служиш?! Ти?! Та това е грях! Ти сам го каза! Гневът е грях!

Отец Данил отстъпва от него и насочва пистолета право между очите му.

— Гневът? Грях! А най-страшната от греховните страсти е горделивостта. И ето за нея, за нея трябва да бъде наказана Москва. За горделивостта! Нека гори!

Той се обръща към прозореца…

— Къде се дяна той? Къде се дяна баща ти?!

Тръгнал беше. Все пак го беше послушал и беше тръгнал. Беше направил всичко както трябва.

Егор стиска юмруци:

— Той не ми е баща!