Дмитрий Глуховски
Граничен пост (57)

4.

Патрулният на портата ги вижда пръв.

— Идват! Идват!

Веднага дворът се изпълва с хора — сякаш са изсипали в него кутия с войничета играчки. Крилата на портата се отварят цели десет минути, преди димящият трактор и облепилите го хора да стигнат дотам. И още преди изгладнелите дечурлига да се нахвърлят на ремаркето, патрулният на портата подхвърля обезкуражено:

— Май си идват празни!

И наистина: ремаркето дрънчи като огромна празна тенекия. Завръщащият се отряд беше обгърнат като облак от усещане за беда и всеки, който се приближеше към него, също го обземаше треперещ студ. Лицата на завърналите се от похода бяха издължени, сиви. Такива лица, сякаш са изгубили някого, тръгнал с тях на този поход.

Полкан, спуснал се в двора, потривайки ръце, се натъква на погледите им и започва да брои бойците. Егор е тук, всички останали като че ли също. Тамара се хвърля към Егор с отворени обятия, той се измъква, но тя го задърпва към дома — да го нахрани и стопли.

Полкан смръщва чело.

— А къде се провизиите, момчета? Вие къде изобщо ходихте?

Той изслушва странните и нищо не казващи обяснения, повиква Ямшчиков при себе си, останалите освобождава.

Ямшчиков се върти на креслото за гости в кабинета му като върху нагорещен тиган. Полкан го слуша недоверчиво:

— Е, а някакви следи?

— Там са дъждове, Сергей Петрович… От тях нищо не се вижда.

— А гилзи от стрелба? Та те трябва да са имали някакво оръжие! Трябва да са се съпротивлявали!

— И аз същото си помислих, Сергей Петрович. Най-напред — гилзите.

— А портата не е ли разбита?

— Цяла си е. Непокътната.

— Никъде ли няма кръв? Ако, да допуснем, са изкарали телата и са ги погребали…

— Никъде не се вижда.

— А наоколо… Наоколо да бяхте проверили. За гробове. Може би са извели всички — и са ги ликвидирали…

— Ами… Нищо не се виждаше. Освен ако в полето… Там наистина имаше такава мъгла… Или в гората например, ако… А можели ли са? Е, можели са да ги изведат. Но кой? И защо са им отворили портата?

— Да. Да, мамка му. И оранжериите, реши, че не стават, а? А защо?

— Там почти всичко е изгнило. Но… Аз и без това. Да не си слагам грях на главата.

Полкан тропа с длан по масата. Тилът му почервенява.

— Да не си слагаш грях на главата, мамка му! Нещо тук всички са се загрижили за греховете! А ще ядем ли? Аз разчитах на теб, Ямшчиков! Мислех, че си зрял мъж!

Ямшчиков също почервенява, издува бузи, изправя се.

— А аз какво? Хубаво, ще се върна. Ще ти докарам това тяхно дявол знае какво. Ти самият ще го ядеш ли, Сергей Петрович? Защото аз лично не.

— А аз да! Да! Защото вече няма какво да ядем! Ще заколим кокошките — и край! Егати умника! Примадона! Това е, махай се!

Когато Ямшчиков излиза, Полкан обикаля няколко минути около двуглавия московски телефон. Настройва се дълго, отначало проявява малодушие, после все пак вдига слушалката и набира номера.

Чака. Чака. Чака.

После отсреща нещо изщраква и някой му отговаря рязко, без да дочака въпроса:

— Ще ви се обадят, когато имат какво да ви кажат.