Дмитрий Глуховски
Граничен пост (104)

6.

— Всички да се хванат за ръцете! Женя! Хвани Алина! Соня! Дай ми ръчичка!

Децата се пулят срещу нея с очищата си, нещо й бърборят — но тя не може да разбере какво. Соня реве, Алина мърмори нещо, без да спира, Рондик мълчат, държейки се един за друг.

За тази седмица, която Мишел беше прекарала с тях в училище, помагайки на учителката, те поне бяха започнали да я признават. По-рано веднага биха се разбягали… А сега ето че стоят. Чакат. Чакат от нея да им обясни какво става и какво да правят.

— Аз не чувам.

Мишел се обръща към Алина и й показва ушите си.

— Оглушах. Стреляха с автомат над ухото ми и… Нищо не чувам. Затова просто правете каквото ви кажа, става ли? Кимнете, ако разбирате.

Те кимат. А какво да им каже?

— Трябва да се скрием. Не бива да излизаме навън. Там има зли хора. Разбрахте ли всичко?

Кимат. Соня се е вкопчила в ръката й така, че са й побелели пръстите. Соня беше видяла всичко. Забравила, че Мишел е глуха, я пита нещо.

— Не чувам. Не. Абсолютно нищичко. Да вървим… В класната стая?

Прозорците на класната стая са от другата страна. Къде другаде, ако не там? И тя ги тегли в колонка след себе си нагоре. Някой идва насреща й — Юля Виноградова. Мишел й говори, преструвайки се на спокойна, но не усеща гласа си, така че не знае какво се получава:

— Там стрелят. Навън. Ще скрия децата в класната стая. Доведете Ваня. Прозорците гледат към другата страна. Става ли?

Юля също движи уста, но Мишел не може отново да обяснява, че е загубила слуха си, тя просто продължава да тегли след себе си тази гирлянда от разревани опулени деца — чужди деца, с които тя никога не е искала да се занимава, с които просто случайно се е забъркала и от които сега не може да се откъсне.

Юля Виноградова я догонва след две стълбищни площадки, дава й своя Ваня, доверява й го… Нима с такава лекота? Мишел хваща сериозния четиригодишен Ваня за китката, на него му е неудобно, но на нея така й е по-спокойно — за да не се изтръгне от потните й пръсти, ако се уплаши от нещо.

Класната стая е заключена.

Мишел поглежда към децата. Те очакват от нея нещо… Всичко.

Господи, та тя има ключ!

Татяна Николаевна й го беше дала. За да може Мишел да заключва сама, когато приключи с чистенето. Намира го. Насочва подскачащия ключ към ключалката, веднъж, втори път, на третия уцелва. Ключът влиза накриво, засяда. Соня дърпа нетърпеливо Мишел за ръката.

— Почакай! Почакай мъничко!

Мишел не чува себе си и Соня, изглежда, не я чува, настоява, дърпа се, изплъзва се. О, стига толкова! И без това е напечено! Мишел цялата е в пот, иска да захвърли този проклет ключ!

— Сега заради теб ще счупя ключа, тогава изобщо няма да можем да влезем в класната стая! Какво има?!

Обръща се.

На долната стълбищна площадка стои Татяна Николаевна и държи за ръка единия Рондик. Челюстта й се мърда, сякаш мъмри за нещо Рондик, но очите й са стъклени, а устните й — изранени. Рондик се суети, като че ли иска да се освободи, но вяло — и посърва, клюмва.

Мишел веднага разпознава този безсмислен поглед — видиш ли го веднъж, вече не можеш да го забравиш. Тя пуска Соня, спуска се надолу по стъпалата… Хваща Татяна Николаевна за къдравите коси и забива лицето й в ръба на перваза. И още веднъж. От онази капе кръв, но тя не пуска Рондик — или Рондик вече не пуска нея? Мишел дърпа момчето към себе си, но е невъзможно да ги помръднеш, все едно да поместиш трактор, същата тежест.

Плененият Рондик също бърбори нещо, гледа в брат си, Татяна Николаевна гледа през червеното, което се лее от разсеченото й чело, не се опитва да го избърше, макар че то тече и в очите й и боядисва всичко в червено. Тогава Мишел започва да блъска нагоре едно след друго вече почти омагьосаните деца и разделя близнаците.

Затваря в класната стая всички, които засега е успяла да спаси — Соня, Ваня Виноградов, Алина, единия Рондик, изпаднал в истерия без брат си, заключва вратата, придвижва към нея един чин и още един, и още един. А после затиска ушите на Соня и изкрещява така, че нейните уши отново я заболяват и се намокрят.