Дмитрий Глуховски
Граничен пост (41)

11.

Колка Колцов държи в ръцете си телефона: черен правоъгълник, в който се вижда само отражението на лицето му. Колка е на двайсет и пет, но в черното стъкло рижият му перчем изглежда сив, а луничките — сиви капки. Ако лицето му се опръска с кръв, отражението в огледалото ще бъде същото.

Колка успява в последния момент да свърже телефона със зарядното, така че той да не умре съвсем. Качва се на висящия във въздуха велосипед с единствено колело — динамомашината — и се заема да върти педалите. Телефонът полека-лека започва да се зарежда. Значи има още един опит. Главното сега е да не сбърка.

— Петка, повърти ти сега, а?

Петка Цигал, другар и оръженосец на Колцов, го сменя на седалката. Завърта педалите и пита Коля:

— Какво, ще го хакнеш ли?

— Паролата със сигурност няма да я налучкам. Този е някакъв от последните, ако е само такова…

— Откъде е взел работещ?

— Казва, че го е намерил в града. Макар че това също е странно. Ако беше стар телефон, отпреди Разпадането или от времето на войната — със сигурност нямаше да го задействаме. Но този не е разреден докрай…

— Значи някой го е ползвал скоро.

— Точно за това говоря. Нещо ме будалка хлапето.

— А аз ето какво си мисля: странно е, че са ги наричали телефони, нали? Там има и компас, и фенерче, и навигатор, и снимки могат да се правят… За такова можеш да убиеш, мамка му!

Цигал се засмива. И Коля Колцов се засмива.

— Къде ли го е намерил?

Докато Цигал върти педалите, Колцов взима телефона в ръка — но го държи така, че да не погледне случайно в предната камера.

Екранът пламва, реагирайки на движението.

Телефонът иска да види своя собственик. Своя истински собственик.