Дмитрий Глуховски
Граничен пост (83)

8.

Когато чужденците с ръкавиците и ботушите си тръгват, Полкан очаква от своите одобрение, но народът го гледа враждебно. Тълпата не се разотива от само себе си, макар че, изглежда, вече няма какво да зяпа. Някой мърмори, скрил се зад гърба на другите:

— Какъв честен си се извъдил, Сергей Петрович!

— Така! Кой е това? Ти ли си, Воронцов? Изнаглял си, а?

Но някаква жена подкрепя Воронцов:

— Защо не пропуснеш хората?

— Защо да не пропусна хората? Ти въобще можеш ли да съобразиш с кокошия си мозък какви ги приказваш? Как се нарича това — да пропусна хората? Не е ли престъпна небрежност, не е ли злоупотреба със служебното положение, а, Полечка? И това в най-добрия случай!

— Хора в нужда! Болни са, киснат във влака! Туберкулозни! А ти ги тровиш с газа от реката!

— Ти откъде знаеш, че там са туберкулозни, а не сто тона динамит? Нас този глухар нали не ни пуска на инспекция?

— Защото са туберкулозни! Ако беше динамит, щяха направо да тръгнат на таран! А те вместо това стоят, кльопачка предлагат!

— Така, а ти какви ги плямпаш, Леонид? Нали постиш! Или имаш лош махмурлук?

— Ти имаш махмурлук! На мен ще ми разправя… Хората няма какво да ядат, а той се прави на принципен!

— Абе я се разкарайте всичките! Аз съм комендант тук, аз ще решавам! Това тук не е селски кооператив, а граничен пункт! Развъдила ми се на главата демокрация, мамка му!

Той понечва да си тръгне, но го хващат за ръкава. Полкан се оглежда — Ринат дърводелецът.

— А за какво ни е толкова важна тази Москва, Сергей Петрович, а? Нали виждаш — не сме им нужни. Не пращат кльопачка, нямат никакъв интерес към нас. Ти въобще обади ли им се за този влак? Какво разправят оттам?

— Слушай, Ринат, бъди така добър, разкарай се по-надалеч от мен, докато не съм ти вкарал един във физиономията! До гуша ми дойде от вашите мнения!

Но Ринат не отстъпва.

— Накратко: обадиха ли ти се, или не, Сергей Петрович? Какво казват: да пускаме, да не пускаме?

— Не са се обаждали! А на теб какво ти влиза в работата, свинска муцуно?

Ринат се озъбва, юмруците му изпукват.

— Ах, ти… И какво, ако не сме им нужни може би изобщо — да вдигнем черното знаме, а? Бихме били свободна митница, накратко, добре бихме си живели… Бихме взели от влака процентче и нека да минава. А ако се опомнят от Москва — тогава ще се разберем!

Полкан се отказва да прибира в кобура му своя „Стечкин“ и го оставя в ръката си.

— На мен за такива като теб знаеш ли какво ми казаха казаците? Че такива трябва да се бесят заради призиви за измяна към Родината! А не както аз тук се церемоня с вас!

Хората леко започват да отстъпват. Само Ринат стои и се хили.

— Ами добре че тези гадини отидоха по дяволите, Сергей Петрович. Така им се пада.

— Я се разкарай!

Той се изхрачва в краката на Ринат и си тръгва — а по пътя гледа хората в очите; някои му кимат с уважение, други извръщат поглед. Качва се в кабинета си, заключва го. Сваля телефона, натиска бутона, моли телефониста да му набере Москва. Телефонистът пита:

— Ще изчакате ли?

А на Полкан му се струва, че долавя в гласа му, в този уж въпрос подигравка.

— Ти ще имаш да чакаш! Хайде набирай по-живо, копеле!

Сигналите траят около минута, най-накрая някой вдига.

— Ало! Тук Ярославълски пост, Пирогов! По повод транзита на влака с туберкулозните! Дайте ми генерал Покровски!

Там се мотаят, кашлят, мислят, после казват:

— Генерал Покровски е арестуван. Вашият въпрос се разглежда, но до назначаването на ново отговорно длъжностно лице едва ли ще можем да ви кажем нещо. Ще ви съобщят, когато…

— О, я вървете на майната си! На майната си! В кучи гъз!

Полкан запраща слушалката в стената, вдига я и я запраща още веднъж. От слушалката се сипят пластмасови парченца. Той я повдига още веднъж. Все още има сигнал, макар и гъгниво, сякаш някой припява през счупения си нос.

— Дай ми караулката. Ямшчиков при мен, Никита също. Да, и Коца, ако го намериш.

Всички, които е повикал, се събират при него за половин час. Полкан проверява дали вратата е добре затворена, поглежда, както винаги, през шпионката — как е там, на стълбите? После се обръща към Никита.

— Е, какво, Никит Артемич. Кой да предположи, че твоето време пак ще дойде?

Дядото на Мишел мига, сумти, но не спори.

— Сега ще отведеш другарите в арсенала, ще им покажеш твоето царство. Днес през нощта ще минираме моста. Ако тези кучи синове не искат назад, ще им се наложи нагоре.