Дмитрий Глуховски
Граничен пост (30)

8.

Егор изобщо не може да заспи — въпреки безсънната нощ се върти в леглото и цялата сутрин. Пред очите му се мяркат мъртъвците, дошли от онзи свят в този, проснали се на моста и лежащи там. Онзи, огромният, голият, жената с чантичката, момичето с якето…

От кого са бягали? Какво има от другата страна? Какво се е оказало по-страшно от отровните изпарения на реката, от това да изоставят децата си?

Трябваше да стане, да отиде при Полкан и да му разкаже всичко. Трябваше да предупреди казаците. Нека да отменят своя поход или поне да го отложат, да изпратят засега напред разузнавачи и ако те пропаднат, тогава нека сами решават. Трябваше, трябваше, трябваше.

Егор ставаше, приближаваше се до прозореца, гледаше събиращите се при дрезините казаци, после се връщаше в леглото, увиваше се в одеялото, затваряше очи.

Не.

Искаше всички те начело със своя атаман да се строят, да подкарат дрезините си, поред да излязат на проклетия мост, да ги обгърне зелената мъгла, да отидат от онази страна и повече да не се върнат на тази. Нека сами разберат какво се случва там. Те нали са герои, мамка му. Пагони, фуражки, картечници. Давайте! Завоювайте!

Ама че е идиот! Домъкна този шибан айфон, мислеше, че ще я впечатли.

А в същия този момент, когато се е носел на подскоци с айфона към къщи, атаманът вече я е оправял. На нея не й е било зле, на нея й е било хубаво!

Не. Нека тръгват.

Не е Егор този, който ще ги спре.

Той отново скача от леглото — дланите му са мокри, подмишниците му са мокри. Отново се приближава към прозореца. Гледа казаците. Не са и чак толкова чичковци, на по двайсет и пет са, най-много на по трийсет. Пушат, смеят се.

В края на краищата не са слепи.

Сами ще видят това, което беше видял Егор. Те, между другото, ще трябва да избутват тези трупове от релсите, за да преминат. Точно така! Тъй че не му и трябва да им казва нищо. Сами ще разберат.

Олеква му.

Сега ще тръгнат с фанфари, а след час ще се върнат обратно, като стой, та гледай. С мокри гащи. И този атаман току-виж вече не е чак толкова румен. Ще се изповръща там на моста здравата и тогава ще го видим какъв е юначага.

Егор отваря прозореца по-широко и сяда на перваза. Ще им маха. Жалко, Полкан така и не му върна китарата на баща му. Можеше да издрънка „Прощаването на славянката“.

Атаманът излиза от корпуса си. С пълна парадна униформа: ботушите са лъснати, фуражката е сложена хоризонтално.

Взвооод! Стррррой се!

Казаците мигновено се строяват в редица, превръщайки се от различни в еднакви. Трудно е да не им се възхитиш. Иска му се и на него да е при тях, в строя.

Нищо, ще погледаме, ще погледаме.

Жителите на Поста също изоставят скучните си дела и се събират, за да ги изпратят. Бащите са вдигнали на рамене децата си, атаманът ги гледа и им намига. Егор търси с поглед Мишел — ще излезе ли да изпрати надувкото, или не?

Излязла е. Стои до входа на блока, не сваля поглед от нейничкия. Глупачка.

Полкан се приближава до Кригов. Отдава чест, но някак без страст.

— Е, успех.

— Почакайте, Сергей Петрович. С ваше позволение… Бихме искали преди тръгване да помолим отец Данил да ни благослови.

— Това пък защо?

Полкан смръщва чело. И ето на: казашки офицер с почести води от лазарета глухия скитник от моста. Глухият, макар и да изглежда измъчено, пристъпва сам. Опира се на някаква тояжка. Облечен е в същите тези износени дрехи, с които го бяха издокарали на тържествената вечеря.

Атаманът пристъпва към него, сваля фуражката си. Отпуска се на едно коляно. Хваща слабата издраскана ръка, допира устни до нея.

— Благослови делото ни, отче. Като православен — православни, като руски човек — руски хора, моля те, благослови ни.

Всички казаци в строя също свалят фуражките си. Вятърът разрошва косите им.

Глухият отначало поглежда атамана сякаш с неразбиране, после кимва. Хваща в ръка кръста си.

— В името на Отца и Сина и Светия Дух…

Той прекръства атамана, после тръгва с несигурна крачка пред редицата и с гъгнивия глас на човек, който не може да чуе себе си, изрича благословията си.

Изражението на лицето му е странно. Решимост и отчуждение. Не е това, което очакват сега от него казаците, тръгнали да минават моста. И които още не знаят с какво ще се сблъскат там.

На Егор отново му се приисква да слезе от перваза и да им разкаже всичко. Да ги предупреди.

И изведнъж той съобразява: а нали същият този отец Данил знае за това, което очаква експедицията отвъд моста — повече, отколкото знае Егор. Със сигурност е видял труповете на моста. А може би… На Егор му се изправя косата… А може би той е видял как всичките тези хора са умирали. И знае от какво са бягали.

— В името на Отца, Сина и Светия Дух…

Върви, мърмори си — и с нищо не се издава.

Сърцето на Егор ускорява биенето си. Нещо тук не е наред, не е както трябва. Нещо лошо.

Глухият прекръства и последния в строя, но не се отдалечава от хората. Атаманът, който вече се готви да изкомандва да се товарят, чака почтително.

Отец Данил, гледайки в земята, казва:

— Знайте, че праведниците ще се спасят, а грешните ще си получат заслуженото. Носете кръста си пред себе си, молете се денонощно. Молете се на светия мъченик Киприан да ви брани от бесове. Молете се със свои думи, които идват от сърцето ви. Свети Киприан ще ви чуе, както чу мен. Това е. Тръгвайте. Помилуй всички нас, Господи, ако още не си изоставил нашия свят.

Казаците се опитват да се отърват от такава благословия с шеги — но тихичко. Нахлузват фуражките си, започват да се качват на дрезините. Запалват се двигателите, завихря се вкусният сивосинкав дим.

Още не е късно да скочи от перваза.

Мишел пристъпва към атамана, онзи й изпраща въздушна целувка, без да се крие.

Караулните на портата дърпат крилата в различни посоки и дрезините се отместват от мястото си.

Но в този момент пред тях изскача висока слаба фигура, разперва ръце и им прегражда пътя.

— Не! Няма да тръгнете! Няма да ви пусна! Няма да ви пусна!

Майка му.