Дмитрий Глуховски
Граничен пост (54)

1.

Зад плевните гърмят изстрели и се чува предсмъртен кучешки вой. Хората не се поглеждат в очите. А какво да правят? Няма какво да направят.

Стоят полуизвърнати един към друг, като гледат да не обръщат гръб на празните сгради с червени китайски лозунги. Не ги напуска усещането, че совхозът не е изоставен, а изтърбушен, че вместо безследно изчезналите стопани сега тук присъства някой друг… Нещо друго. И може би именно затова кучетата виеха така и така избухваха в лай; затова, а не защото онези, които са ги хранили, изведнъж са ги изоставили затворени в клетките.

Льонка Пияницата се приближава към дядо Никита и казва:

— Точно като онова… Като от отец Данил, а? Там имаше за това, че сме изоставени от Бога, ето… че на земята стават такива неща, които не биха могли да стават, ако го имаше Бог… Всякакви дяволщини, мда…

Той въпросително се кръсти, сякаш предлага на дядо Никита да направи същото. Дядо Никита го гледа изпод вежди, криви изсъхналите си устни, в смисъл че засега нищо не е ясно. Изстрелите кънтят в ушите: доста изстрели; навярно неточни. Или Ринат не уцелва от първия път. Или не иска да уцели от първия път…

Най-накрая последният изстрел заглъхва. Ехото му шари между къщите, ниските облаци го попиват — и край. Кучетата сега мълчат и ако някой продължава да наблюдава неканените гости от слепите прозорци, вече няма кой да ги предупреди за това.

Няма смисъл да изземват документите — всичко е на йероглифи, нищо не може да се разбере. Колцов обхожда къщите, кой знае защо, загасва навсякъде светлината. Иска да натовари динамомашината, но Льонка Пияницата му напомня за забраната на Ямшчиков. Колцов нерешително спори:

— Слушай… Нали, ако наистина има чума, ние вече и без това сме загазили… Какво тогава?

— А ако не е чума, а някакво проклятие? Защо ти е да мъкнеш такова нещо при нас? Живели сме и без него някак, и по-нататък все ще изкараме…

Колцов отначало прави физиономии, после все пак се отказва от динамомашината, макар и не без съжаление. Не без съжаление, но с облекчение, че е позволил да бъде разубеден. Егор добре вижда това.

Запалват трактора, за да може той с глуповатото си жизнерадостно бръмчене да заглуши гръмката тишина. Оттеглят се от совхоза тихо и слепите прозорци се взират подире им, усещат ги във вратовете си, от тях им се изправят косъмчетата. Отдалечават се с чувството, че са стигнали до хлъзгавия ръб на пропаст, поседели са на него, размахвайки крака, позяпали са в бездната, после са се изправили, като по чудо не са се срутили и са си тръгнали, подсвирквайки си, към дома.

Тръгнали са си към дома, а бездната се е залепила за тях.

— Така той разправя, че Бог е оставил земята на Сатаната. И че сега Сатаната царува сам, така както си ще. А ние тук сме оставени сами на себе си, това става. И който не е праведен, Сатаната ще вземе първо него. Разбра ли?

Егор се обръща — Льонка се е залепил за Серьожа Траверса и дудне ли, дудне. Льонка е разрошен, с червени очи, явно махмурлия; какво пие този човек? Траверса слуша учтиво, но има само един въпрос към чутото:

— Слушай, Льонка… А на тебе в заветната манерка… Не е ли останало на дъното нещо за бойния ти другар, а? Че малко ме втриса от това местенце…

Льонка измлясква със сините си устни.

— Няма, драги. Оставих я вкъщи.

— Как така изведнъж ще я оставиш вкъщи?

Льонка не отговаря веднага, а въздиша:

— Ами така… Опитвам се да се откажа.

— Ти? Да откажеш? Домашнярката? Какво ти е станало?

— Ами така. Понеже това е проклета работа. Грешно е така.

Траверса все още не разбира нищо, сумти недоверчиво: как Льонка смята да живее без тази работа? А Льонка се връща към своето:

— Казвам ти, той всичко по същество каза. Ти сам, такова… видя как е… Не почувства ли с кожата си, че там има някакви бесове, в Шанхай? В последно време направо виси във въздуха…

— Кой знае…

— А аз си стоях там и си спомнях думите му, на отец Данил. Мисля си, ето наистина… Започва се нещо такова. Започнало е. Някой май е излапал жълтурковците, всичките, нали? Някой ги е излапал…

Егор слуша, слуша Льонкините брътвежи, накрая не издържа и избухва:

— Какви ги плещиш? Какъв Сатана! Кой ги е излапал! Затваряй си плювалника! Глупости говориш, че и другите навиваш!

Льонка насочва към него възпалените си очи, пули се изненадано:

— Слушай, малкият. Аз на теб какво ти преча? Ти самият разбираш ли какво е връхлетяло китайците? Те да не би сами да са офейкали? Зарязали са всичко и са офейкали?

— Не, мамка му, Сатаната ги е излапал! Ама че дебили, ебаси!

Серьожа Траверса също поглежда към Егор озадачено: не защото вече е повярвал на Пияницата, а защото още не е виждал Егор такъв. Но на Егор му е все едно: той се разкъсва от бяс.

И от страх.