Дмитрий Глуховски
Граничен пост (5)

5.

Егор гледа алените силуети на панелните сгради, мяркащи се над коловозите. Там гние град Ярославъл. Да отскочи дотам? Може да му провърви.

Страхотно би било просто така да вземе да намери мобилен телефон. Да намери айфон и да й го донесе, да й го връчи с такъв вид, сякаш това не е нищо особено: ето, аз, между другото, имам някакъв стар, реших да ти го подаря, твоят май беше умрял?

Или не.

Или по-добре да й опише всички приключения, през които е минал, за да се сдобие с телефона. Колко трудно е било да се измъкне от Поста, че се е наложило да излъже охраната, по чието упътване е попаднал точно в това жилище, където мъртъвците са били скрили още неразопакован, нов айфон. Нов би било по-яко, направо в кутията — това Мишел със сигурност би го оценила!

Може да се примоли на охраната на портала, да излъже, че Полкан го е изпратил със задача до заставата, но те може да започнат да звънят на пастрока му, а той да се оплаче на майка му, а тя да изпадне в истерия, задето Егорушка отново напразно се подлага на чудовищни опасности. Ако зависеше от нея, най-добре би било той да седи денонощно на пейката на двора и да си дялка тояжка с ножа.

В полуизоставените заводски корпуси има бомбоубежище. То започва на територията на завода, но подземните му катакомби излизат извън неговите предели. В коридора има тежка чугунена врата със заключалка вентил като в подводниците. Това е личен таен проход на Егор, никой друг не знае за него.

Освен него и Полкан. Някога онзи, опитвайки се да се сприятели с Егор, му беше го показал под голям секрет. Оказало се бе, че това не е достатъчно за приятелство.

Егор взима от караулката къс калашник седемдесет и четворка, в бомбоубежището намира скрит противогаз, излиза извън оградата, качва се на лонгборда си и кара покрай релсите до града. Линията стига точно до Ленински район, бившето Полканово владение.

Отвъд КПП-то може да мине по Съветския прелез, може и по Републиканския, и двата водят от реката към вътрешността на града.

Ярославъл е най-обикновен град: тук сталински блок, там панелка, тук триетажен стъклен търговски център, там въртележка, тук помийна яма, там олющена църква. Ръждиви коли във вечно задръстване — като консерви с копърка; бял трън и някакви дънери, които преди войната са били смятани за дървета, а след войната без никакъв надзор са полудели и са се разраснали, както им е паднало.

Настоящите обитатели на Поста не обичат да ходят в града, освен в Родителската събота вместо на гробищата. Отидат, помотаят се, повъздишат, гаврътнат набързо една манерка. Погледат в слепите прозорци, спомнят си какъв е бил животът някога, посмеят се над бедите, които тогава са им изглеждали страшни, поплачат малко за онези, които няма да се върнат — и това е цялата програма.

А за Егор в Ярославъл е яко. Тук дъската се пързаля нормално.

Хубав е асфалтът, надупчен е само на места — на едно място корените са разбили сивата кора, на друго — фунии от снаряди, но така е даже по-весело да се кара.

Майка му напразно изпада в параноя — в града няма нищо чак толкова опасно, че да не може да го спаси скъсеният полицейски калашник. След войната, естествено, гората беше започнала да се доближава до сградите и беше погълнала всичките покрайнини. А заедно с гората в града бяха връхлетели и всякакви горски обитатели. Който си е мислил, че по време на войната цялата паплач ще измре, е сгрешил. Но всички те са просто животни: стараят се да заобикалят хората, надушват оръжейното масло и барута от километър, а за храна предимно се изяждат взаимно.

Може би от онази страна на реката гъмжи от някакви чудовища — но те, както и хората, не могат да минат през водата.

Егор се плъзга под коловозите към автобусния парк, покрай залепналите за асфалта автобуси хармоники, към изгорелия търговски център с кой знае защо оцеляла табелка „Играчки“.

Знае къде по-рано е бил салонът за мобилни комуникации: на първия етаж, зад зоната за хранене. Мобилните телефони преди са били най-вървежната стока, всеки си е имал слушалка. Къде, по дяволите, са се дянали сега всички те?

Влиза със скейта направо вътре; в тавана зее дупка, през нея вътре проникват бледа светлина и жълти листа. Черните магазини стоят пусти. В мола, естествено, вече от сто години всичко е разграбено — веднага след като е започнала войната, народът бързо е изнесъл всичко и никакви заповеди да се стреля по мародерите, не са помогнали.

Изгоряло кафене, изгоряла сладкарница, изгоряло заведение за бургери.

Ето го: черно-жълтия салон с плакат на обгоряла девойка: половината лице се усмихва, другата половина е овъглена.

Егор подритва с върха на обувката си обгорели пластмаси, влиза в тъмното служебно помещение. Разбира се, нищо. Отнякъде капе вода, вятърът духа в тръбите като свредел. Чуват се плъхове. Егор несъзнателно запява в ритъм с капките, думите идват сами:

Вятърът в тръбите като в свирка

духа с устни загрубели.

Тежка живачена капка

бавно, противно се стича.

Тик-так, тик-так,

обича ме, не ме обича?

Егор се спира, без да отмества поглед от обгорената девойка, слага пръсти върху грифа на взетата от Полкан китара, поема си дълбоко въздух, избира акордите. После, така и незавършил, се отказва.

Качва се на дъската си и се плъзга нататък; не иска да се връща вкъщи с празни ръце.