Дмитрий Глуховски
Граничен пост (95)

8.

Мишел не сваля поглед от консервите, които са й връчили.

Пред локомотива, в светлината на фаровете, се тълпят хора. Бързат, разтоварват от спрелия наблизо трактор релсите, като стоножки ги мъкнат към чакъления насип и ги слагат на предишните им места.

Работят бързо, без да гледат в ослепителните лъчи, без да задават повече въпроси. Хората с наметалата стоят пред локомотива, отсичат пътя на работните мравки към вагоните. На всички им е нужно влакът да премине колкото се може по-бързо, всичко това вече да свърши.

Белокосият се е отдръпнал и командва нямо своите.

Някакъв друг човек — по-млад от първия, по-висок от него — вдига Мишел за ръката и я задърпва към хората. В ръката си държи таблета, с помощта на който се е пазарил с местните хора. Мишел не иска да си тръгва, вкопчва се с поглед в затъмнения вагон.

— Там беше Саша! Къде го карате! Къде карате Саша?!

Човекът написва на таблета: „Иди си вкъщи“. Мишел му изтръгва стъкления правоъгълник и с треперещи пръсти въвежда на екрана: „Къде карате Саша?“.

Той поклаща глава и изтраква: „В Москва“. Тя примигва, изтрива буквите му и ги заменя със свои: „Защо?“.

Отговарят й: „Иди си! Не бива да оставаш тук“. И после още: „Трябва по-бързо. Докато ти също не си станала“, и още: „обсебена“. Изтрива, пише: „Това е заразно!“.

Мишел се вглежда — очевидно това е млад човек. Протяга пръсти към лицето му, докосва бузата му — не знае как да го помоли по друг начин. И пита в таблета: „Това болест ли е? Ще ги излекуват ли там?“.

Човекът отмества таблета встрани, за да освети с екрана му Мишел — свилата се от ужас девойка — и разучава под синкавата светлина лицето й. После отговаря: „Не. Това не е болест“.

Мишел набира: „Тогава защо отивате там?“.

„Москва ни натресе това. Ние просто връщаме това обратно в Москва.“

Мишел бавно осъзнава: те карат такива, в каквито са се превърнали Саша и нейният дядо, не за да ги лекуват. Те искат да заразят с този кошмар Москва. Нейната Москва. Тя отблъсква от себе си таблета със страшните думи и крещи:

— Не! Не, не, не, не!

Отпред вероятно вече са сложили последния отрязък от релсите, хората стоят на четири крака, млатят беззвучно с чукове по стоманените клинци, пришиват релсите към траверсите; белокосият отново минава наблизо, нарежда на своите да се връщат в локомотива, сгребва ги с ръка от линията. Само младият остава до Мишел — навярно не може да престане да гледа в лицето й.

— Не! Да не сте посмели! Да не сте посмели! Не бива!

Не бива нейната Москва — Москва с Патриаршеските езера, със зимните пързалки и летните паркове, с оживените ресторанти и танци през цялата нощ, със Сашините родители, умни и добри хора, които чакат, все пак чакат я със Сашиното детенце в нея, където живеят още чичо Миша с жена му, майка й и баща й някъде са се скрили и спасили, Москва, от която са й останали само черните картинки в изгорелия телефон, Москва, към която Мишел вчера възнамеряваше да тръгне и до която би могла да се добере само след седмица не бива да я изгуби, не бива да я превръщат в това!

— Не!

Мишел отблъсква от себе си намазаните със смазка консерви с варено месо — точно такива, каквито й беше подарил Саша. Изритва ги като гадни влечуги така, сякаш смазката разяжда.

„Не искаме да ви навредим. Просто трябва да минем оттук!“

— Дядо! Саша! Не! Да не сте посмели!

Но той, изгубил търпение, започва да я мъкне към заставата.