Дмитрий Глуховски
Граничен пост (25)

3.

Атаманът гледа Мишел някак странно.

Преди да му зададе главния си въпрос — дали може да я отведе оттук със себе си — тя беше изчакала специално особената вътрешна лекота, пустота, усещането, че след това, което току-що се беше случило — на което тя още никога не се беше решавала, решила се беше сега и нищо, не умря — вече ще е готова на всичко, абсолютно всичко.

Та нали не би могъл да й каже „не“?

Саша си дърпа дълбоко от цигарата. Изпуска дима. И казва:

— Не.

Мишел се загръща с чаршафа.

Изведнъж се чувства не съблечена, а гола. Гола, смачкана и нелепа. Цветето в слънчевия сплит се събира, превръща се в странен пулсиращ плод, топъл с топлината на гнилоч, умрял още преди да се е родил, непоносим.

Тя иска да набере храброст, за да му се усмихне безгрижно, но не й се получава. Иска да има достатъчно равнодушие, за да не избяга веднага от него, но то не й достига.

Мишел спуска краката си на пода и започва да се облича.