Дмитрий Глуховски
Граничен пост (98)

11.

Полкан търка главата си — мирише на изгорели коси, на изгоряло месо; писъкът все още е в ушите му, но това е вече ехо. Той застава на четири крака — вижда факел. Факелът е неподвижен, лежи на земята. На мундира му танцуват сините езичета на пламъци. Полкан ги удря вцепенено. Вдига глава — вижда светлина. Влакът се движи към него, движи се и свири, гони го от релсите, иска да бъде пропуснат.

Полкан, отстъпвайки, се изправя, оправя си дрехите.

Спомня си какъв е този влак.

Спомня си какъв е този факел.

И побягва напред на непослушните си криви крака, побягва пред набиращия скорост влак. Последните релси пред него са сложени и сега влакът вече няма защо да чака.

Освен локомотива никой друг не преследва Полкан — хората са разхвърляни от взрива, онези, които не са посечени от желязо, седят на земята, шарят около себе си, търсят за какво да се хванат на тази земя.

Полкан е бавен, краката му са несръчни, главата му е празна — и в нея, в желязната бъчва, само едно нещо се върти в ръждивата тъмна вода: думите на Тамара. Че е обещал да й повярва. И че не може да я предаде отново.

Хората във влака го гледат отвисоко, от своите прозорци бойници, и не разбират къде иска да избяга от тях той — и защо не свърва от линията. Те го догонват, ревът не утихва, лъчите бият право в гърба му.

А Полкан знае къде и знае защо.

По релсите — за да ги задържи поне мъничко.

Той напряга силите си и прави последен скок.

За да се озове при стрелката поне няколко секунди преди набралия вече ход влак. Няколко секунди преди хората в бойниците, отказали се да го щадят, просто да го пометат от пътя си.

Успява.

Успява да дотича и да дръпне тежката желязна ръчка. Превключва стрелката; това е трудно, като да се отмести Земята от орбитата й, но той успява.

Влакът се понася край него; хората в кабината още не са успели да разберат какво е направил току-що, и вместо да натиснат спирачките, добавят пара.

Почуквайки с колела, вагоните прелетяват покрай него един след друг. Черни, страшни вагони с боядисани прозорци, с бордове, изрисувани с кръстове и окичени с някакви амулети, изписани по шаблон със заклинания, украсени с разкъсани знамена и безлики хоругви; влак, чиито локомотиви реват и чиито вагони шепнат и се клатушкат не в такт.

Той се изгубва, губи пътя си и вместо по правия път към Москва се понася на пълна скорост по кратката странична линия към портата на Поста — на таран. Полкан го съпровожда с пияния си поглед и вика подире му:

Е… Е? Сега доволна ли си? Сега доволна ли си, мамка му?!