Дмитрий Глуховски
Граничен пост (12)

1.

Фаина, главен и изобщо единствен лекар в постовия лазарет, взема слушалката и произнася в нея:

— Да, Сергей Петрович. Фая е. Не, засега не се е свестил. Има отравяне. Противогазът е съвсем стар, така че се е надишал от реката. Мънка нещо си там, но нищо не му се разбира. Да, ще продължа. Не, няма да го изпускам от поглед. Благодаря. Разбирам.

Всички легла в лазарета стоят пусти и само на едно, свит под бархетно одеяло, лежи мършавият, изнемощял човек. Ръцете му са издраскани, краката му са целите в синини, под лактите има прорези, гърбът му се е подул от скорошни рани, които едва са започнали да се затварят. Изглежда, сякаш той целият е една кървяща рана или язва. Но в началото, когато бяха донесли човека тук, това не се виждаше — толкова дебела кора от мръсотия покриваше и лицето, и тялото му.

Сега кората се е махнала и е станало възможно да се досети човек на колко години е този тип: на малко повече от трийсет. По-точно е трудно да се определи, защото лицето е загрубяло от вятъра и винаги намръщено. Но в мазната, сякаш никога неподстригвана брада няма нито един сив косъм. Брадата е руса, косата също е руса, а какъв цвят са очите, докторът не знае, защото човекът все още не ги е отворил нито веднъж.

Очите се въртят под тънките клепачи с червени венички, човекът се мята в леглото и стене, спори с някого, изплашено подвиква, после изведнъж започва да бърбори някакви несвързани глупости. Тогава лекарката, изпълнявайки полученото от началството нареждане, се навежда над спящия и меко, нежно го пита:

— Как се казваш?

Човекът не реагира на въпроса й по никакъв начин. Но след известно време като че ли достига до него и той започва нещо да фъфли. И млъква, така и недовършил. Фаина се вслушва напрегнато, после въздъхва и продължава:

— Откъде идваш?

Въпросът й не може да пробие мембраната на съня му, не може да го извади от забравата. Той застива, но после някак се свива, крие главата си в ръцете, иска целият да се вмести под одеялото. На моменти започва да го тресе.

На Фаина й е жал за човека, за тези няколко дни тя вече е свикнала с него. За себе си го нарича Альоша. Решила е, че Альоша не е зъл, но е пострадал и уплашен, и сега му съчувства. На Фаина й е ясно, че на Альоша му е тревожно, но не може да отстъпи и да го остави на мира — Полкан й е наредил да не се отказва, докато новодошлият или не дойде на себе си, или не се издаде в съня.

— Какво виждаш около себе си?

Той вижда нещо, но не иска да й разкаже. Само се върти, върти се в леглото. Тогава Фаина поглажда високото му горещо чело с ръката си, разлепва сплъстените коси, успокоява го:

— Тихо, тихо, тихо…

И той като че ли чува, притихва.

Лекарката отива да сложи чайника да ври, после изважда от шкафа подарения й на миналата Нова година почти недокоснат от плесента сборник със судоку и сяда да решава.

Звук от болничната стая я прекъсва по средата на третата задача. Тя скача и с тътрене побягва към леглото, на което лежи единственият й болен.

Той е отметнал всичките си чаршафи, тресе се, а в ръката си стиска кръста върху тялото си — толкова силно, че пръстите му са побелели.

Очите му са отворени.