Дмитрий Глуховски
Граничен пост (59)

6.

Сонечка Белоусова държи в ръцете си пред себе си плоска треска и съсредоточено тика в нея пръст. Когато забелязва, че Мишел я гледа, не се смущава, а се заема да ръга още по-уверено, като си шепне нещо под нос. После хвърля на Мишел ответен поглед — кокетен. Много изразителен кокетен поглед за тригодишната си възраст.

— Здасти!

Мишел въздъхва.

Поколебава се и пристъпва към Соня. Не й се иска много да се сближава с момиченцето, да го опитомява. Но кой знае защо, сега не може и да го отмине. Тя се навежда към Соня.

— Какво е това нещо?

Малката направо почервенява от удоволствие: именно в нещото е цялата работа.

— Нали на никого няа да казес?

Мишел престорено се озърта встрани.

— На кого никого?

— Ами напиме на Татяна Никоаевна.

Сонечка пропуска куп важни букви от руската азбука, дава си сметка за това и поради тази причина се старае в останалата част да говори като възрастна.

Учителката мъмри близнаците Рондик, които за малко не са си извадили очите.

— Не. Няма да кажа.

— Това е тейфон!

— Телефон!

— Да! Мобиен!

— Охо. Виж ти!

Мишел гледа Сонечка от горе надолу, а онази нея — от долу нагоре. Очите й горят. Мишел все още не разбира защо. Соня й показва плочицата: на нея е надраскана котешка муцунка.

— Като теб!

— Кое като мен?

— Тейфон! Такъв!

— В смисъл?

И едва сега тя осъзнава в какъв смисъл. Соня я примамва с пръст, моли я да се наведе, иска да й съобщи още нещо на ухото. Мишел се навежда.

— Аз, като поасна, ще съм като теб! Нали не си потив?

— Аз ли? Аз съм само „за“.

Нищо не съм направила, внушава си Мишел. То само си става. Е, няма да взема да й кажа: първо порасни, после ще си говорим. Вътрешностите й са изтръпнали, щипе й на очите. Ето я и квачката. Така, време е да се омитам оттук.

— Мишел! Почакай за секунда!

Татяна Николаевна крачи решително към нея, обута е с гумени ботуши.

— Дали ще се навиеш да ги отведеш в класната стая? Междучасието свърши, а аз трябва да изтичам до Фаина, кръвното ми се е вдигнало.

Какъв тъп номер, иска да й каже Мишел. Но вместо това подхвърля на учителката: „Хубаво“.