Дмитрий Глуховски
Граничен пост (79)

4.

През цялата нощ на заставата горят огньове; в тяхната светлина пъплят патрулните, разглобяват коловоза по заповед на коменданта. Полкан се бои, че влакът може да опита пробив, а няма друг начин да бъде спрян.

От време на време Полкан излиза на покрива да провери дали си стои влакът, или все пак е дал заден ход? Композицията си стои на мястото и това, че отпред вече няма път, изглежда, не тревожи никого там.

За пореден път спуснал се в кабинета си, Полкан отново вдига слушалката и ръмжи на телефониста:

— Дай ми Москва! Да, Покровски!

Но в Москва е нощ, Покровски спи, дежурният не иска да го вдига заради някакви глупости. Полкан — вече махмурлия — без никакво добродушие внушава на московския офицер:

— Работата е спешна! Да! Пристигна влак! От Киров! Абе каквото ми казаха, това ти и казвам! Видях, да. А аз преди не разговарях ли с теб? Пфу, проклятие! За втори път ли трябва да обяснявам?! Да! Пътнически! Казва преносима болница. Много моли! Аз, разбира се, само през трупа ми! Ами доложи, доложи му. И нека да ме набере при първа възможност. Че тук…

В Москва прекъсват връзката; когато на Поста беше дошъл попът, той беше много нужен на всички там; а сега се домъкна цял влак — и на тях не им пука. Полкан барабани с пръсти по масата, свива си хилядна цигара. Чуди се дали да не си сипе малко и си сипва.

Гаврътва го и си тръгва вкъщи. В края на краищата на тях им изтича времето, тези дяволи са туберкулозни. А той има време, колкото си ще. Нека те да си бият главите.

Полкан се прибира вкъщи и веднага съжалява, че си е дошъл.

Тамара не спи. Седи, чака го.

— И какво?

— Хора има там, Тамарачка. Хора идват. А какво, ние пак ли си говорим?

— Не бива да ги пропускаш.

— Ще се оправя някак и без твоята интуиция, благодаря.

— Чуваш ли ме? Не бива да ги пускаш.

— Аз нямам никакво намерение засега! Какво си заповтаряла!

— Обещай ми.

— Това, виж, не мога да го направя. Тамарачка, аз съм военен, не знам дали си в течение, или не? А, да, ние с теб, мамка му, това вече сме го обсъждали и друг път. Та така, каквото ми кажат от Москва, това и ще направя.

Тя мълчи. Очите й са като бойници на блиндаж — тесни, не можеш да припариш. Настръхнала е.

— Що за хора са?

— Туберкулозни. Отиват в Москва на лечение. От Киров.

— Какви туберкулозни там? Нали ни казваха, че там няма нищо и никого…

— Казваха ни. И нямаше никого. А ето че сега се появи цяла композиция с туберкулозни!

— Ти вярваш ли им?

— Тамара. Още веднъж ти казвам: това не е моя работа. Моята работа е да предам в Москва. А те вече там нека сами…

— Там нали по-рано бяха метежници, по време на Разпадането. Бяха или не? Как искаш да пуснеш цял влак оттам?

— Всичко свърши преди сто години вече! Ако беше война — щяха да пратят брониран влак, не знам там, щяха да ни превземат с щурм — не трябва много ум за това. Но не, спряха се, молят ни по човешки. И вече нищо не помнят. Там, при тях, сигурно всичко сто пъти се е променило.

Тамара става, приближава се до прозореца. Моли го:

— Налей ми!

— О! Това вече е разговор!

Той пробягва в тръс до кухнята за бездънната си бутилка, връща се с чаши. Налива й, налива на себе си, пресяга се, за да се чукнат, но тя вече пие сама — на глътки, мръщейки се, до дъно.

— Чуй ме. Ти вече ме предаде веднъж, не си мисли, че съм забравила. Когато позволи на тези идиоти да ме направят на посмешище. Когато се подиграха на моята националност и културата на предците ми. Не си мисли, че такова нещо може просто да премине със смях, с ядене на проклетите ти консерви и с пиене на тази гадост.

Тя оставя с отвращение празната чаша на масата.

— Ти какво, смяташ, че това е някакъв мой каприз?! Смяташ, че проверявам дали здраво ти стои нашийникът? Не съм искала да виждам всичко това, което видях, и не искам да вярвам в него. Знам, че ти вярваш само в това, което можеш да загребеш и смачкаш със собствените си лапи. И защо те моля: ако ме обичаш поне мъничко, то просто ме послушай. Веднъж вече сгреши и това, за което те предупреждавах, вече се случи. Послушай ме поне сега и моля те, не спори. Разбери, теб съдбата може да те е сложила да командваш само заради едно нещо, само заради този един-единствен момент. Да не пропуснеш никъде този влак.

— Тамара…

— Остави ме да довърша. Простих ти едно предателство, Серьожа. Понеже много те обичам. Понеже ме е страх да не те изгубя. Защото не можех да си представя живота без теб, колкото и да се опитвам. Но няма да мога да ти простя още едно предателство.