Дмитрий Глуховски
Граничен пост (101)

3.

Вратата се отваря. В антрето на изолатора плисва светлина от стълбището. Егор надниква от стаята — и веднага край него се промъква, озъбен от бързане, монахът. Егор протяга ръка, сграбчва го за черните къдрици, но те се късат и оставят снопчета в одраните му пръсти — а отец Данил се изплъзва и с един скок се озовава до вратата.

И пада по гръб. Пълзи по пода, бърши се — носът му е разбит, кръвта не се побира в шепите му. Гледа уплашено: изходът е преграден. На прага стои Полкан и си търка юмрука.

Егор се приближава към него. Онзи се усмихва.

— О! Жив ли си! Жив си — и слава богу!

— Ти видя ли? Как се получи така?! С влака?

— Ами как… Наложи се. Наложи се така. Нищо. С това се справихме — и нататък ще се справим!

— Ти видя ли ги тези, вътре! Които са обсебени! Видях, че ти…

— Да… Запознахме се. Какво, ще тръгваме ли? Тук има още куп дела. Хората трябва… Някъде тях… Че сега тук ще почне касапница…

Егор кима.

— А ако в бомбоубежищата? Заводските? Е, които ти тогава ми…

— Точно! Много добре!

— А с този какво?

Егор посочва свилия се в ъгъла монах.

— Не знам. Да го очистим?! По военните закони. Дай тук патлака.

Егор протяга пистолета на Полкан — със съмнение. Онзи го хваща за дръжката, подхвърля го във въздуха, измервайки теглото му, насочва го към монаха. Отец Данил целият се свива, но не крие лицето си. Седи, смее се.

— Какво се зъбиш, бе? А?!

— Край с вас. Само през моста не можехме да минем. А след като преминахме, край с това място. Без значение дали ще стреляш, или не. Ще си получите обратно своето. Това, което ни натресохте.

— Натресли сме ви го заслужено. В ада трябва да горите всичките!

Егор застива. Подърпва Полкан:

— Това… Това какво, истина ли е? Че това… Ние на тях. Това — сме им го натресли.

Отец Данил не иска да се бои от пистолета. Казва упорито в дулото:

— Вярно е, вярно е!

Полкан пристъпва към него.

— Не вярваш, че ще те очистя? Мислиш, че няма да посмея срещу невъоръжен? Грешиш!

— Муцуната ти е като на палач и изверг. А мен не ме е страх да умра. От какво да се боя? От ада? Аз и без това съм вече в ада. На онзи бряг минах през такива неща, че това ще ми е избавление.

Егор отново дърпа Полкан:

— Той казва, че ушите трябва да се пробият, за да не откачи човек като онези във влака… Съвсем да оглушее. Това вярно ли е?

Той сега осъзнава този факт: нали да оглушееш, това означава… Това не е просто да престанеш да слушаш света. Това означава и повече никога да не слуша музика. Да не слуша — и да не свири. Това означава…

— Вярно ли е това?!

Полкан отмества ръката му.

— А аз откъде да знам?!

— Но нали казваш, че нашите с тях така… По време на войната. Би трябвало да знаеш! Та ти си воювал тогава. Ти си комендант, мамка му!

— Че воювах, воювах! Не сме си пъхали носовете в тези неща. Е, че изсипаха разни неща от Москва по регионите — изсипаха. Но дали бомбите там са били от холера или хипноза — какво значение има за мен? Те го започнаха, търсеха си го — ами хубаво. Да вървят всички на майната си!

Монахът присвива очи, опитва се да разбере заради какво Полкан е толкова вбесен. И изграчва:

— Така ли? Нима първо ние, а после вие? Не беше ли обратното?

Полкан пристъпва към монаха и го изритва с ботуша си в корема. Егор отново се вкопчва в него:

— Не! Чакай! Какво е това… Кой е започнал първи? Ние ли? Москва ли първо ги бомбардира? С това? И обикновените хора също? Там, на моста, и жени… И съвсем малки… Всички? А защо?

Монахът прочиства гърлото си:

— Първо враговете, после помежду си… Да ни изтровите… Да се изядем сами едни други, само и само да не ви забелязват там, нали? Защо? Не „защо“, а „с каква цел“?

Полкан вече крещи:

— Откъде да знам аз?! Значи е имало за какво! Аз си имам свой пост, а те там свой! Политиката нека да я правят политиците! Аз нямам достъп! Аз самият никога не се бъркам в тези гадости, и теб не те съветвам, разбра ли? Достатъчно! Да се махаме оттук! Твърде много внимание на този лайнояд! Като перде на очите!

Егор го дърпа към себе си.

— Ама ние дори не знаем какво точно се е случило с тях! Ето, този казва, че всичко това изобщо не се лекува! Ушите, разбираш ли? Да се пробият тъпанчетата!

Полкан застава срещу него, навежда главата си с ниско чело, слага тежкото си ръчище върху рамото на Егор, притиска го към пода.

— Аз нищо не възнамерявам. Лъже тази гадина. Трябва да вървим сега, а не да стоим тук, да не жалим, да не хленчим, трябва да ходим да ги колим, трябва не да бъдем по дупките, а да млатим, трябва тези изроди, трябва тези нехора, които бебета разкъсват, фррюкт, които на кол, на кол хората, трябва и тях така, на кол, няма друг изход, защото те са като язва на дланта, като перде на очите, като червей в мъртвец, ясно ли ти е това на теб, или не?!

Той притиска Егор все повече и повече, очите му се опулват и стават все по-малко разумни, върху устата му избива пяна, дебелите пръсти се вкопчват в рамото на Егор — но не така, сякаш Полкан иска да му причини болка, а като че ли е стъпил в блато и е започнал да потъва, хванал се е за Егор и се опитва да се удържи.

— А ние сме длъжни тях, ние всички тях до последния, от ухо до ухо с ножичка, месуба, очи с пръсти, церштор, ние тях, разбираш ли ти, или те нас, ние тях сладко на кол, чуваш ли, всеки си има свой морд дром и това означава…

Егор се дърпа веднъж, втори път, вижда как отец Данил пълзи, а Полкан не забелязва бягството, Егор разкопчава копчетата на якето си, а Полкан гледа само в очите на Егор и у Егор отново започва нещо да се измества, да се преобръща — а попът, пълзейки покрай тях, се хили — ето това е, ето това е, точно същото — церштор, шигаон, мухи жужат, лепкава кръв, набиват на кол, червено желе…

— Трябва майка ми, трябва мама да предупредим, чуваш ли?! Моята майка! Твоята Тамара! Трябва да й кажем, трябва да я спасим, разбираш ли?! Къде е тя, къде?! Ей! Татко! Татко!

— Като запалена кожа, като мавет, като горяло месо, като абадон…

В очите на Полкан има затъмнение, едното се спуска, другото се издига и когато се случва да имат смяна на караула, Полкан леко отслабва хватката си и Егор се измъква от якето си както змия от кожата си — изпреварва отец Данил, изпреварва клатушкащия се Полкан — към все още отворената врата, към пустите все още стълби — и готово!

Отец Данил изостава само със секунда, но успява да пъхне ръката си — пръстите — в момента, когато Егор със замах хлопва желязната врата.

— Пуснииии ме! ПУСНИИИИИ! Не ме оставяааааай!

Но Егор само още по-силно, още по-злобно — с целия си бяс, с целия си страх — удря, тряска с желязната врата по тези стърчащи пръсти, сякаш отец Данил се опитва да се измъкне от изолатора, за да го убие, а не озверелият непонятен Полкан, после дърпа вратата към себе си, за да може попът да прибере чуканите си, отново хлопа, трясва вратата, звънти с нея като с камбана — БУМ!

Отвътре все още натискат, все още се съпротивляват, но Егор бързо-бързо, заглушавайки набиращия мощ Полкан, слага едното резе, другото, върти забравения във вратата ключ — а отец Данил тропа вътре със слабите си юмруци туп, туп, туп… Ключът е в джоба, пистолетът е дявол знае къде, Егор хуква надолу по стълбите.